Това е големият отбор – непредсказуем, потъващ, избухващ, вдъхновяващ и винаги вълнуващ

Какво нещо е футболът! Ако беше останал в Локомотив Пловдив с Емил Велев-Кокала, тази сутрин Николай Митов щеше да се събуди като изпаднал с Локомотив София. А той отиде в Левски и се събуди като шампион!

В близките дни ще се изпишат много неща за неузаконената все още двайсет и седма шампионска титла на Левски. Но истината е, че един треньор събуди Синята България и донесе четири луди дни, които осмислиха сезона.
Някой предполагал ли е, че след Сараево и другите му там загуби и облачни дни ще се стигне до такъв финал на футболната година? Четири дни, които върнаха футбола на феновете на Левски. Четири дни, в началото на които те си припомниха, че са привърженици на клуб, който не може да се опише с думи и въпреки че загубиха финала за купата, си легнаха с максимален адреналин. В спорта има и загуби. А Левски е орисан да губи красиво и това е част от харизмата на този клуб.

Четири дни, в края на които те си припомниха, че са привърженици на клуб, който е орисан да печели красиво. В много от паметните си моменти в историята Левски не просто е побеждавал, а го е правил така, че да накара феновете си да полудеят от кеф.

Ето това е футболът! Няма значение дали Жоао Силва е вкарал в последната минута срещу ЦСКА, или е пропуснал пак в последната минута срещу Берое, важното е, че тези емоционални мигове ще накарат всички левскари да помнят дълго края на този сезон.
Болката е временна. Може да трае минута или час, ден или дори година, но накрая ще отмине и нещо друго ще заеме мястото й. А това нещо е сладкото усещане, че ти е готино заради това, че твоят любим отбор те е изкарал извън кожата ти.



Пролет 2013 ще остане като запазена марка за историята на клуба не заради това, че Левски ще стане шампион след четири години пауза. Усещането да се носиш по течението и накрая така да те завърти футболът, че да не се опомниш, не може да се опише с две думи. Вероятно всеки от хилядите онзи ден на "Герена" по свой си начин е реагирал на гола в последната минута. Три-четири хиляди от тях преди няколко дни бяха в Ловеч. Там през няколко минути емоциите бяха на другия полюс, повеждат ти, изравняваш, пак ти водят, гонят ти човек, изравняваш, аха да обърнеш, после те натискат, накрая твоят човек изпуска в последната минута преди дузпите.

При които
умираш прав!

Още не си освежил главата си от финала за купата и сервитьорът ти поднася финал за първенството. Преди мача звъниш на обичайната си футболна компания, пълните стадиона, а там всичко едно такова синьо, чак не можеш да повярваш. Във въздуха се усеща, че това е необикновен ден. Твоите са готови да побъркат съперника. Заради теб! Готови са, но не могат. Не могат, защото не са научени. Истината те пробожда, но сега не е момент, в който ще правиш тежки анализи - защо Нуно Пинто е гола вода в защитна фаза и защо сънародникът му Кристовао Рамос за 22 минути играе 3 пъти с ръка. Нито пък ти пука затова, че някакви скъпоплатени чужденци като Прохазка и Ели ги няма да терена. Там няма и юноши, които трябваше да бъдат налагани.
Това са подробности към синия пейзаж. Денят не бе обикновен и свърши необикновено. За Левски всъщност вече отбелязването на гол накрая е нещо обичайно. Но това нямаше да е сладко, ако преди това Лудогорец не бяха пропуснали няколко пъти сами срещу вратаря. Нямаше да е същото, ако голът бе вкаран от някой друг, а не от човека, който доскоро бе временно отстранен от отбора от тогавашния намръщен треньор.



Идваме си на думата и се връщаме към сегашния ненамръщен треньор. Всичко, което споменахме досега, нямаше да се случи без активното съдействие на Николай Митов. Последният месец и особено миналата седмица бе шоу, което бе режисирано именно от него, като той бе и сценарист. Николай Митов не направи чудеса, но и нямаше как да ги направи за толкова малък период от време. Той извърши нещо много важно – премахна начумерените физиономии около себе си и зарази околните със своята детска усмивчица. Свежото настроение бе онова, което липсваше. Не само Митов, не футболистите, не шефовете, цялата Синя България се нуждаеха от изтръгване на намръщените физиономии и негативните емоции. Два-три лафа и непрестанна демонстрация на увереност в собствените сили се оказаха достатъчни ходове, за да се случи това, което стана. За четири дни привържениците на Левски отново обикнаха отбора си до максимална степен. Загубиха финала, но напълниха "Герена" и накрая изтрещяха от кеф. Двайсет и седем се оказа добро число. Което също е подробност, защото, както вече споменахме, Левски е по-особен отбор, чиито привърженици

не обичат да
броят трофеи

и да парадират с тях. Те просто ги отбелязват и продължават напред. Сигурно скоро няма да видят хубав футбол, но е важно, че те вече живеят на пълни обороти. Ясно е, че всеки си има своята житейска философия и разбирания за нещата наоколо. Но без обичта към любимия отбор не е същото. Когато тази празнина е запълнена, вече е съвсем различно и наоколо е някак си повече синьо.
Накрая всички видяхме сълзи. Пуснаха ги и тези на терена, и тези на пейката, и тези на трибуните. Преди няколко дни те плакаха зарази загубения финал. Сега плакаха заради спечеленото първенство. В тази игра важното е да плачеш. Вчера губиш, днес побеждаваш, важно е да си на стадиона и да си част от играта, да продължиш да живееш с футбола. Стой си там и подкрепяй любимия си отбор. Отсъствието ти от стадиона не е решение на проблема. Когато има публика, има футбол, който произвежда сълзи. Останалото е живуркане. Левски доказа, че не живурка, а живее. Слаб или силен, Левски си е Левски! Вълнуващ, непредсказуем, потъващ, избухващ, но Левски!