За няколкото часа, в които е президент на БФС, Георги Иванов съумя да акумулира толкова омраза и хули, колкото Борислав Михайлов не можа за целия му период на управление. Без вина виновен Гонзо понесе всички негативи на предшественика си, поддръжниците на Бербатов, Стилян и Мартин Петрови изляха яда си от загубата върху него, а на преден план мигновено се появи идеята за нов протест, без този Изпълком да има дори един работен ден. Ако обаче се опитаме да направим трезва и обективна оценка, ще разберем, че Иванов не беше избран, а назначен за президент на футболния съюз. Назначен за лице за пред камерите, за да се разписва на документи, за да пътува по сбирките на ФИФА и УЕФА (който са с една идея по-безсмислени от конгресите на БФС), за да лети с националния към поредната срамна загуба (от Танзания, например), но за да взима решения за българския футбол - твърдо не. Той и Изпълкомът ще казват кой отбор с колко да бъде глобен след поредния кръг на "А" група, дали мачът между Верея и Любимец ще се играе от 09:30 или от 10:30 ч., дали националите ще играят в Разград или в Драгоман, естествено, при закрити врата, и други подобни. За това беше назначен пловдивчанинът, не за друго. Големи, важни, основополагащи решения за бъдещето и въобще съществуването на българския футбол, екзистенциалните решения, ще ги взимат тези, които го назначиха.

"Хайдушките копнения" за промяна и освобождение от Боби-Михайловото иго се сблъскаха със суровата действителност. Кървавият протест не предизвика революция и тектонично размествате на пластовете, напротив - бетонира за още поне едни десет години хората с реалната власт. От поста си беше свален Михайлов - това е - ни повече, ни по-малко. За толкова стигна пролятата кръв в центъра на София. 

Изборът на Гонзо носи и символен смисъл - на могъщата сила, която не признава инакомислие, фенска любов, имена, традиции, история. Собственият интерес, бързата, и колкото се може по-голяма печалба, абсолютната власт. Това е, което има значение! Това и нищо друго. Нищо!  

Огорчението в опозицията си личеше. Видимо шокирани от категоричния резултат Стилиян и Мартин заявиха, че българският футбол е затворена страница за тях и по всичко личи, че ще е така, а не само плод на емоция след поражението. Бербатов сподели, че се дистанцира, но не по толкова категоричен начин както Петрови.

Такова пораженческо поведение и мислене не отива на такива личности като трите легенди на футбола ни. Особено на Стилиян, който води ожесточена битка за живота си допреди няколко години. И не само това - спечели я, защото не падна духом и се бори докрай! Казвайки това, нека за секунда се замислим срещу какво чудовище всъщност се изправи Стенли вчера, а и в последните три години, в които беше част от екипа на Бербатов. Смъртта, която чукаше на вратата му, не можа да го уплаши и да погуби вярата и жаждата му за живот, но мафията, сграбчила в желязна хватка футбола ни, го надви! Не му позволи дори за миг да си помисли, че ще възроди любимата му игра.

От всички опозиционери Стилиян най-малко заслужаваше да му се случи това унижение, което вчера го сполетя. Той гореше в това деяние, което бяха подхванали с Бербатов и Мартин. От космоса се виждаше, че той не е тук за пари или власт. Нелепо е да се твърди, че човек с неговия статут и положение в обществото не само в България, но и в Бирмингам, и в Глазгоу ще застане начело на съюза, само заради лична облага. Не, той искаше да положи основите на нещо добро и стойностно за българския футбол. Да предаде всичко най-добро, на което е способен и научен, в името на нещо много по-голямо от него, Мартин и Димитър Бербатов, точно както го правеше на терена с капитанската лента на "лъвовете". Уви, не му бе разрешено!

Точно толкова, колкото за Стилиян, трябва да ни е жал и за Георги Иванов. Гонзо няма харизмата на Стенли, нито неговите успехи на терена, но той е един от последните качествени и футболно грамотни родни играчи. В България беше звяр! Нямаше отбор, който да не се страхува от него в най-силните му години. Раздаваше се до последна капка кръв, в ЦСКА това го знаят много добре. По една или друга причина Иванов нямаше успешна международна кариера или запомнящи се изяви с националната фланелка. Въпреки това Гонзо си остава един от най-свирепите нападатели в историята на играта в българския ѝ вариант и това трябва да му бъде признато, и да не бъде забравяно. Точно заради тези причини е толкова жалко, че Гонзо се е съгласил да бъде похарчен от престъпниците, които реално управляват футбола, а името му окаляно. Още по-жалки са личностните нападки към Георги Иванов. Бясната злоба, стигаща до налудничавост, само показва колко е оскотяло обществото ни и как само си търси отдушник на несполуките си и как винаги се цели в слабия, но никога не смее в силния. 

Рядко може да се види човек като него да бъде уплашен, но вчера, минути след избора му, обаче той беше точно такъв. Явно тъкмо осъзнал какво всъщност се случва, но вече твърде късно, показа колебание, обърканост и страх от това, че вече е захвърлил всичко постигнато в боклука, точно както между другото направи Борислав Михайлов - друга легенда на българския футбол, която завинаги ще бъде свързвана с катастрофалното си управление, свело футбола ни до аматьорско ниво, отколкото с американското лято, изявите за Левски и т.н.

От понеделник е ясно какво следва -  заучени фрази - работа в полза на благото на футбола, промени и нова методика за детско-юношеския футбол, редуциране на бройката на чужденците, налагане на български момчета и така до безкрай. По същото време траншовете от УЕФА и ФИФА ще си вървят, Разград ще е шампион, Левски и ЦСКА ще се боричкат за евротурнирите, евротурнирите ще дойдат, Левски и ЦСКА ще отпаднат след първите два мача, след това идва паузата за националните отбори, в които някой измежду Сан Марино, Гибралтар или Андора ще ни ошамари и така до следващия конгрес. 

И като един средностатистически представител на българския род, който е вещ по футболните и политическите въпроси, не мога да не изкажа мнение и да не направя паралел между двете и евентуалните нови протести. Дали ще е ползотворно въобще да има такива? Нека само за миг да се върнем назад във времето и да направим една обща, ама наистина много обща, ретроспекция на това какво следва след всеки по-значим протест в държавата и футбола:

В държавата:

След Живков е Костов, след Костов - Царя (Попа, по думите на великия Христо Стоичков), след Попа -  Бойко Борисов, след Борисов - тия, които се именуват ПП, ДБ, ЛГБТ, ДГД и всичките им възможни разклонения - без пол, без родина. 

Градация или деградация? Надграждане или разруха? Нов път или безпътица?

Във футбола:

След Иван Славков е Борислав Михайлов, след Боби - Гонзо.

Градация или деградация? Надграждане или разруха? Нов път или безпътица?

Да бъдем мъдри и да помислим дали протестът е нужният ни инструмент, дали като на лявата ръка си татуираме "Свобода или смърт", на десния прасец - Христо Ботев, а на багажника на автомобила залепим лика на Васил Левски и думите "Дела трябват, а не думи", реално променяме нещо или само забавляваме тези, които съсипват и тровят държавата и футбола ни?

Не настъпи ли моментът на бойното поле да се появи мъдър, решителен, безстрашен и обединен народ, който да се изправи срещу истинските си врагове?

 

Автор: Дейв Голц