Когато Нюкасъл победи Манчестър Юнайтед с 3:0 в началото на 2012 година, отборът на сър Алекс бе тотално надигран в центъра на терена. Тогава основните опасности пред вратата на червените дяволи идваше от дълги подавания към Демба Ба, но начинът, по който Шеик Тиоте и Йоан Кабай пресираха Майкъл Карик и Райън Гигс, не остави шансове на гостите. Това бе една и една от причините, накарали Алекс Фъргюсън да убеди Полс Скоулс да се завърне на терена.

За да избегне повторение на кошмара от януари, Фърги използва диамант в централната зона. С подобна схема на игра той излезе и в мача срещу Клуж от Шампионската лига. Карик играеше пред защитата, Том Клевърли бе отляво, а Шиниджи Кагав вдясно. Уейн Рууни бе сложен в ролята на атакуващ халф, действащ зад нападателното дуо Робин Ван Перси - Дани Уелбек. Уаза постоянно се връщаше в по-задни позиция, помагаше във фаза защита и осигуряваше числено предимство на червените дяволи в тази зона.

Алън Пардю избра класическото 4-4-2, а основният проблем на черно-белите бе, че те се опитаха със същия тактически похват от преди девет месеца да стигнат до успеха. Тиоте и Кабай стартираха срещата, опитвайки се да пресират Карик и Клевърли, но това само даваше пространство на Кагава и Рууни. Японецът в някои от случаите бе затварян от Йонас Гутиерес, който зарязваше позицията си на фланга, за да направи това. Рууни обаче беше неразрешим ребус за Нюкасъл. След като централните защитници на свраките бяха заети с опазването на Перси и Уелбек, за Уаза оставаше прекалено много пространство и свобода за действие. Оттам дойде и тоталното превъзходство на гостите в първите 20 минути на мача. Вярно е, че головете за тима от Манчестър паднаха след статични положения, но също така е факт, че това 2:0 след 16 минути, бе истинското отражение на показаното от двата тима в началото на двубоя.



Пардю веднага реагира, като претвори схемата си в 4-5-1, премествайки Папис Сисе по десния фланг, а Хатем Бен Арфа мина отляво. Обикновено специалистът праща Демба Ба по левия фланг, а Сисе остава в ролята на единствен централен нападател. Като се има в предвид, че от началото на сезона Ба има шест гола във Висшата лига, сега ролите бяха разменени. След тактическата промяна Нюкасъл получи числено предимство в сблъсъка на халфовите линии. Процентовото съотношение във владеенето на топката стана по-балансирано. До втория гол на червените дяволи те играеха с топката в 78% от времето. След това тази цифра падна до 51%. Друг интересен факт е, че възпитаниците на сър Алекс трябваше да чакат цели 40 минути до следващия си удар към вратата на черно-белите.



Принуждавайки Нюкасъл да направи промяна в постройката си бе тактическият триумф на Фъргюсън. Мачът се играеше по неговите правила и се основаваше върху битката за овладяване на центъра. Ако свраките искаха да станат по-директни, те вече имаха само един нападател, след изтеглянето на Сисе по фланга. Въпреки това, трябва да се отбележи, че при всяко центриране в наказателното поле на гостите, Де Хеа изглеждаше доста несигурен.

Второто полувреме започна добре за Нюкасъл, които бяха много опасни, атакувайки по левия фланг. Сър Алекс реагира като извади Кагава и пусна Валенсия. Японецът най-често имаше свободна роля в Борусия Дортмунд и когато трябваше да помага на Рафаел, започна да издиша. Именно поради това се появи Антонио Валенсия, който бързо неутрализира пробивите на левия бек Шейн Фъргюсън.



С влизането на еквадореца сър Алекс изостави диаманта и премина към 4-5-1, като отражение на постройката на противника. Уелбек отиде на левия фланг, а в централната зона останаха Рууни, Клевърли и Карик.



От 60-та минута нататък двата тима заиграха с идентични тактически схеми, което бе в явен плюс за гостите. Те се стараеха да убиват скоростта в темпото на игра, като разиграваха продължително топката помежду си. Това тотално унищожи устрема на свраките, а чудесният трети гол, вкаран от Том Клевърли, бе черешката на тортата в тактическия триумф на сър Алекс.