В известен смисъл Станимир Стоилов е нещо като българския футболен Барак Обама. Не по ниво на харизмата, а заради сложната ситуацията, в която трябваше да влезе във функциите си.

Водещите звезди на националния отбор на България падаха в жертва на контузиите като фалиращи американски банки и рискуваха да сринат и малкото останало доверие в този така изстрадал състав. Но се оказа, че поне на българска футболна територия има лек за кризата и той трябва да се култивира.

На практика Стоилов изпадна в онази въображаема ситуация, при която след няколко години националният отбор ще рухне в деня на оттеглянето на Димитър Бербатов, Мартин Петров и Стилиян Петров от националния отбор. Е, прогнозите за смъртта на отбора се оказаха силно преувеличени. Дори и без двама от тях националите не само че не се сринаха, но и взеха оптималния брой точки от мачовете с ЕЙРЕ и Кипър. Оказа се, че този отбор има заложби, които не трябва да бъдат търсени само в Бербатов и компания, а в това да се намират правилните хора за правилните постове и да бъдат привличани в правилния момент.

Националният може и без асовете си, когато се среща с отбори от средно европейско ниво. Просто класата на звездите може да се компенсира с други качества - повече себераздаване и колективни действия. Както се казва - с Бербатов всеки може. Важното е да се оправиш без Бербатов, това е майсторлък.

В този смисъл селекцията на Стоилов заслужава поздравления. Далеч съм от мнението, че Димитър Макриев е бъдещият български №9, но пък се оказа едно от най-добрите решения за настоящия момент при травмите на Берба и Валери Божинов. Най-доброто решение след Димитъро Рангелов, разбира се, на който винаги съм симпатизирал още от периода му в Славия. В тези два мача българските фенове със сигурност преоткриха нападателя на Енерги Котбус, чието единствено качество не е да бележи голове. Той може много повече и това си пролича в момента, в който сложи топката на главата на Ивелин Попов.
Учудващо е преобразяването на самия Попов и най-вече на Манолев в националния отбор, при положение че играят на едно сиво ниво в невзрачния Литекс Ловеч.

Тези селекционни решения отново показват, че стига да се търсят, могат да се намерят интересни личностни решения. И че тези хора със сигурност не се казват Коста Янев или Иван Стоянов.

Разбира се, рано е още да се правят генерални изводи за бъдещето на националния тим. Но все пак резултатите дават някаква надежда, че нещата ще потръгнат в правилната посока. Когато Бербатов, Мартин и Валери се върнат в игра, ситуацията трябва да изглежда още по-добре.

Ако накрая все пак се окаже, че не България, а ЕЙРЕ се класира за Световното първенство, причината със сигурност може да се търси в есента на 2008 г. Но оптимистичното е, че вече се вижда краят на кризата с националния отбор и това рано или късно ще даде добри резултати.