26 март 2005 година. Чакам пред един от входовете на стадион "Васил Левски". Нов, красив, бяло-зелено-червен. Не аз, стадионът. За пръв път ще гледам мач на Националния отбор на живо. Вълнувам се, вярвам и се надявам. Една красива млада мома ми дава ръкавичка с надпис "Тройка за шведите!". Истерията е пълна, очакванията отново големи. Преди това сме били исландците там, имаме и вдъхновяващ хикс 2:2 срещу Хърватия с голове в последните минути. Всички вярват, че ще счупим каръка. Два часа по-късно стадионът е почти празен. Резултатът – "Тройка за шведите". Аз, от една страна щастлив, че станах свидетел на това как поне за малко цялата нация може да се обедини около една идея, от друга нещастен, че отново паднахме тежко, и се питам: Защо беше цялата тази истерия?

Последвалите трудни и отчайващи години за целия ни футбол като че ли постепенно ни свалиха на земята и направиха оценките ни по-трезви. Чувството "истерия", родило се след онова вълшебно 94-то лято вече ни е доста непознато. Жестоко се напатихме от големи очаквания. Моментни изблици на всенародна футболна лудост, като гореспоменатия постепенно ни свалиха на земята.

В навечерието сме на поредния важен за Националния отбор мач. Този път истерия няма. Или поне аз не я усещам. И така трябва да бъде. Така е нормално. Не е нормално другото – да мислим, че сме европейска футболна сила, да се заблуждаваме, че сме велики и да правим трагедии след всяка загуба или хикс.
Онова фамозно американско лято така ни опияни и замая, че всеки мач за нас стана финал. Имахме футболисти, имахме късмет, играхме добре, Господ беше българин. Сега обаче е време да си зададем друг един въпрос – на базата на какво се мислим за футболна нация и какви аргументи имаме, че да правим от всяко неучастие на голям форум национална трагедия? И защо се впрягаме толкова, след като реалностите показват друго?

Простата истина е следната: Имаме само един футболист във водещ европейски клуб. Нямаме нито един състезател в испанското първенство – едно от най-силните. Имаме още 2-3-ма играчи, които ритат в среднокласни отбори. Останалите се борят да не изпаднат. Вътрешният ни шампионат е трагичен. Правим равен с Черна гора и светът свършва. Та да не би да имаме повече футболисти от тях? Те си имат Вучинич и Йоветич, ние Стилян и Бербатов. На кантар сме. Да продължавам ли още?

И на фона на цялата "розова картинка" ние всеки път "плашим" да се класираме за Европейско или Световно, но обикновено завършваме 3-ти в групата си. И не си даваме сметка, че това, което правим само по себе си е много. Та 3-ти в групите си обикновено завършват отбори като Дания, Норвегия, Сърбия, Шотландия...Англия – страната с най-силното първенство в света не игра на Европейското! И след всички изброени факти, най-нормалното нещо е да паднем от Световния шампион Италия. И не знам защо нещо подобно се приема като трагично, ненормално.
Замислям се дали онова прословуто лято на 94-та въобще трябваше да се случва. И дали с позитивите за футбола ни не донесе и много злини за народо-футболната ни психология и очаквания. Смятам, че е крайно време да възприемем манталитета на страни като Ейре, Уелс, Шотландия и т.н. Там хората не полудяват преди срещи с Италия, Франция, Испания и др., макар че понякога им посягат. Просто отиват на мач, за да се насладят на играта, да подкрепят своите и знаят, че ако техният отбор победи, то това е победа срещу по-силен и именит противник. Това е удоволствие. Това е само игра. Не класиране на всяка цена, не истерия преди всеки мач, не трагедия след всяка загуба от големите.

В навечерието сме на поредния важен за Националния отбор мач. Този път истерия няма. Или поне аз не я усещам. И така трябва да бъде. Така е нормално. И за това искам просто да седна и да наблюдавам една среща на Световния шампион. Срещу Световния шампион. И да се радвам, че имам тази възможност. И да не си мисля, че ако сме с 2 или 3, или 4 точки след трите мача с Черна гора, Италия и Грузия това е лошо и трагично. Не, това е съвсем нормално и мисля, че е крайно време да го приемем.

Лично аз винаги съм сядал преди мач на националите с оптимизъм и надежда. Бербатов е по-добър от Лука Тони, Джилардино и Ди Натале. Стилян не е по-лош от Перота, Гатузо и Даниеле де Роси. Така че нека да бъдем оптимисти. Да се надяваме, да вярваме, но и да бъдем реалисти. Италия не е непобедима. И те имат проблеми със състава си, не са убедителни, често си правят квалификациите тежки и сложни. Все пак играем у дома, а на родна земя не сме губили от "адзурите". Ако ни тръгне играта можем да ги ударим или поне да не паднем.

В събота аз ще седна пред телевизионния екран, за да гледам един хубав мач, защото съм българин, защото съм оптимист и защото смятам, че е нещо съвсем нормално да си ни бият и с това светът няма за свърши.