Сякаш няма сила, която да извади Владимир Николов от залата. С това усещане и с тази надежда сякаш живяха българите, запалени по волейбола от завръщането на капитана за европейското първенство в София. Това усещане бе пропило стените и на “Макс Шмелинг Хале” в Берлин в деня на официалното сбогуване на Владо с представителния тим.

В този ден той дори не игра. Но беше по екипа с любимия си номер 11. Все пак е капитанът. България загуби с 0:3 гейма от Франция и приключи пътя си към Рио край Берлинската стена. Но голямата загуба в този ден е тази на Владимир Николов. Той изгледа мача от скамейката. Тоест загубата от Русия с 1:3 на 7 януари 2016 г. се оказа последната среща в кариерата на 38-годишия Николов. През целия 8 януари той е с мисълта за приключването на този том от живота му. А накрая не му се излиза от залата. Първо стои изправен насред игрището и говори с хора от щаба и от федерацията. От време на време поглежда към тавана на залата. Сякаш търсещ пролука във времето, за да скочи и да се върне 20 години назад и отново тепърва да изпитва трепетите от обличането на фланелката на България. Българската агитка в Берлин започва да скандира “Владо Николов”. Капитанът тръгва през игрището. Крачи някак мъчно. С наведена глава. Тежи му тъгата. Мъчи го носталгията. Но щом се приближава до бяло-зелено-червените знамена, усмивката му се връща. Да, това е сбогуването му с българските фенове, но той пак е на мястото, на което се чувства най-добре - сред тях. Започва дълго раздаване на автографи и снимки. Образува се огромна бяло-зелено-червена колона по стълбите на “българския” сектор...

Минава време. Сякаш всеки човек в залата иска да размени няколко думи с Владо. Разпитват го французи, руснаци, финландци... Той е доволен. Стои си в залата и е по екип. Ако само в залата нямаше следващ мач, сигурно би стоял там с часове. Заради онова усещане, което до този момент е било животът му. И ако след олимпиадата през 2012 г. Николов е знаел, че един ден все пак може и да се завърне пак с екипа на България, сега е напълно наясно и казва осъзнато “Времето ми изтече”.

И все пак знае, че един ден ще се завърне пак сред българската публика и отбора, но като лидер с други функции. “Волейболът е единственото, което мога да правя добре.” В това изречение на Владо Николов се крие и миналото, но и бъдещето. И тъгата, и радостта. Кариерата на волейболиста приключи. Капитанът си отива. Да влезе треньорът!

Автор: Найден Тодоров, в."24 часа"