В последните години името на Лионел Меси е най-често спряганото име във футболния свят. Признанието, на което се радва феноменалният аржентиски нападател на Барселона е напълно заслужено. И тук направо преминавам по същество – а знаят ли българите, че през 80-те и началото на 90-те години на вече миналия век имаха футболист, който бе по-велик от Меси? Съмнявам се. И ако някои от тях рекат да кажат – най-вероятно ще сбъркат името му. Не, изобщо не става дума за този, който също бе звезда за няколко сезона на "Ноу Камп". Щото не говорим за слава и за т.нар. реализация. Говорим по същество за мащаб на таланта, в случая на футболния гений. И името на този велик български футболист е Божидар Искренов-Гибона, който на 1 август навършва 50 години. С дрибъла, демаража, бързината, техниката, владеенето на топката, финтьорските си умения, погледа си върху играта, способността да играе на целия фронт на атаката и маниера си, с който прави всичко това, Лео Меси напомня много на Гибона. А в едно нещо Меси е безспорно над Искренов и това е, че той е голям реализатор. И причината не е само безспорният талант на аржентинеца да завършва атаката, но и това, че, окаже ли се в добра позиция, Меси предпочита той да отбележи, отколкото да даде завършващия пас. При Искренов беше обратното – за него по-голямото удоволствие бе да изработи положението и да поднесе топката на тепсия на свой съотборник. И докато Меси е много по-големият реализатор (някои ще кажат: ми, че нали за това е футболът – да се вкарват голове, но нещата не са хич толкова елементарни), Гибона превъзхождаше днешната суперзвезда на световния футбол с абсолютно равностойното си боравене с топката с двата крака, с невероятните си задни ножици и най-важното: той бе по-големия артист на терена – искрящо жизнерадостен гениален импровизатор с неотразимо магнетично-обичливо излъчване. На по-младите фенове, които не са имали щастието да го гледат, бих предложил едно сравнение с Роналдиньо – със забавлението, което бразилецът си доставяше и едновременно доставяше на публиката, творейки невероятни неща. Много, много близо до Искренов като сходност в това отношение обаче е великият английски играч от 80-те и 90-те години Крис Уодъл.
За Уодъл бях чел или слушал, че след като напуска гранда Марсилия и се завръща на Острова негови френски поклонници пътуват до Англия, за да наблюдават мачовете му за Шефийлд Уензди. Някой би казал, че е въпрос на гледна точка, но според мен няма по-голямо признание от това за един футболист. Нещо повече – пред такова специално отношение на публиката всякакви титли, купи и рекорди изглеждат нищожни.
"Не знам какъв футболист може да бъде изобщо този, който не си е мечтал да играе в Англия. Защото там публиката е нещо страхотно". Това каза Божидар Искренов в един разговор между нас преди години. Тези две изречения са достатъчно красноречиви за самия него – футболистът, който в продължение на повече от десетилетие имаше дарбата и привилегията да води публиката след себе си по стадионите на България. Тези две изречения казват в немалка степен защо той беше наречен "Радостта на народа" и защо въпреки това той напусна родината си и емигрира за САЩ, разделяйки се преждевременно – 33-годишен – с играта на живота си, за която Господ му бе дал изумителен талант.
Да, откакто се появи на терена, Искренов бе най-обичаният футболист в България, но (в голяма степен именно по тази причина) същевременно той бе и най-малтретирания – не само от "колегите" си на игрището, но и от мнозина "фактори" около него. Тук е мястото да цитирам Манол Манолов, една от най-големите фигури в българския футбол: "Искренов не успя да направи голяма кариера, защото е много честен и прям. И много наивен. Във футбола и в живота успяват други. Божидар е много добро момче. Никому лошо не е направил. От него всички само добро са видели". Това го казва Симолията – човекът, който като треньор е преживял сериозни разочарования именно заради този футболист на "вечния враг". И Манолов добави в същия наш разговор: "Той беше като Джордж Бест. Как да не съм го искал при мен в ЦСКА!"
Междувпрочем, Симолията е този, който иска години преди това и Жоро Соколов да играе в отбора му на "Народна армия". Паралелите между Соколето и Гибона са правени неведнъж. Основанията за тях са много. Месеци преди да си отиде от този свят Жоро Соколов каза, че в българският футбол единствено в лицето на Искренов е виждал играч подобен на себе си. Ще цитирам и покойния проф. Димитър Шойлев с думи, които трябва добре да се запомнят от интересуващите се от футболната история на България: "Жоро Соколов и Божидар Искренов – двата най-големи таланта на българския спорт". Ще добавя – и двамата на практика отказани насила от играта.
За Гибона сигурно се знаят много неща. Но истински вярно и добре е писано твърде малко. Особено в сравнение с привилегированите, фаворитите, галениците. Той беше именно от другите – любимец на публиката, а не на треньорите, журналистите (оказали се масово напълно неспособни и/или нежелаещи да го оценят по достойнство) и силните на деня. Защото Гибона беше свободен и истински. Без превземки и търсене на каквато и да е публична поза, без да се съобразява или да "цепи басма" никому.
Но именно в неговата естественост, честност и прямост се крие част от тайната на любовта, която той без каквото и да е преднамереност печелеше. Защото тази любов не се печели насила. Тя не се печели дори и с талант и артистичност – макар те да са в основата на интереса и възхищението на запалянковците. За да бъде истински обичан един футболист той получава това като награда за своята собствена любов не само към футбола, но и към хората, дошли на трибуните – също от любов към тази велика игра. Това е процес на взаимност. И самият Божидар обичаше – обичаше футбола и феновете му, излъчваше обич към света около него, към цялата примамлива привлекателност на живота. Но живата легенда за Гибона не би съществувала, ако той не беше наистина футболен гений!
Самото име Божидар Искренов е сякаш някакъв божествен ключ към таланта и личността му. За да се опита човек да опише на по-младите фенове истината за феномена Гиби, би трябвало да се кажат задължително няколко неща. Божидар имаше шанса да дебютира на 17 години в мъжкия футбол, да се наложи почти напълно на 18 и в продължение на следващите няколко сезона да попадне в обкръжението на такива футболисти, които, според мнението на мнозина, комплексно образуваха най-силния отбор на Левски в цялата му история: Емил Спасов, Пламен Николов, Николай Илиев, Емил Велев, Михаил Вълчев, Наско Сираков, Руси Гочев, Борислав Михайлов, Петър Петров, Пламен Цветков. Това беше златния шанс за неговото израстване и развитие, но ДАРБАТА бе причината за бързото му – без връзки и протекции – утвърждаване и превръщане в кумира на запалянковците сред толкова силни единици. Гиби беше недостижим и всеки, който глупаво се е опитвал да се конкурира с него на терена, е оставал винаги просто незабелязан в тези си нелепи усилия. Толкова много футболни умения рядко Господ е решавал да съчетае у някого – виртуозна техника, изключителна бързина, взривност, пъргавина и гъвкавост, магнитен дрибъл, неуловим финт – и на скорост, и на място, перфектен поглед върху играта, рядък усет за комбинативност, абсолютно равностойно хармонично боравене и с двата крака. И "надстройката" над всичко това бе артистичният талант – стремежът да се играе красиво, зрелищно, елегантно. Гиби бе непредсказуем в решенията си на терена, притежаваше неизчерпаема фантазия, стремеше се наистина да твори и го правеше с вдъхновението на поетичната душа. Искренов бе истински играч на вдъхновението!
Той не се и щадеше, не се "покриваше", беше винаги безстрашен в единоборствата – независимо от жестоките контузии и болки (следствие от нескончаемото му, често пъти злоумишлено малтретиране на терена), за него нямаше важни и маловажни мачове, сметки да се пази за по-представителни срещи, като се пести в по-незначителните. Защото за Гиби на първо място беше футболът, той играеше заради него. И естествено за най-добрата публика – не "спецовете", а хилядите обикновени зрители по стадионите. От чиито демократични среди именно произхожда неголемият елит на истинските разбирачи и ценители. На практика Гибона можеше всичко във футбола. Способностите му при създаването на голови положения бяха изключителни, и, както казах в началото, макар и блестящ индивидуалист, като малцина футболни алтруисти в света, предпочиташе, вместо да е реализаторът, той да бъде човекът на завършващия пас – пораждащ и разкриващ в пълната му сила магнетизма на футбола като несравнимата с никоя друга колективна игра. А пасът на Гиби бе безупречно точен – и като място, и като време – до сантиметри и до пиковата частица от секундата. И без значение естествено с кой крак подава и на какво разстояние – центриране от фланга, бързо двойно подаване, с пета, от 35 метра. Беше голям майстор на задните ножици, биеше отлично корнерите и от двете страни (съответно с левия и десния си крак), дори в един момент реши и започна да изпълнява и показни английски тъчове. Мнозина определят Божидар Искренов като крило. Но това не е вярно, той действаше с еднакво умение по целия фронт на атаката – и от ляво, и от дясно, и в центъра. И нека повтаря пак и това, че най-слабото му място беше отбелязването на голове – едно, защото обичаше повече да ги изработва и като че ли това му бе и по-интересно (не се "натискаше" и да бие дузпи и фалове), и второ, защото често не бе достатъчно съсредоточен – а понякога и хладнокръвен – в непривичното му (по негово непрактично желание) амплоа. В първите години от кариерата си Божидар смайваше най-вече с блясъка на самородния си талант, проявяващ се предимно в шеметни рейдове по крилата. Но с идването на футболната зрелост (при него не по-късно от 25-26 години) – той пленяваше ценителя и с изключителната си конструкторска дарба. За съжаление останала почти неизползвана и така твърде малко реализирана.
И тук стигнахме до реализацията…
Реализацията?! Тя именно е болното място, когато говорим за Искренов и, сигурен съм, и за самия него, независимо че никога не го е признавал публично. Дали Гибона остана нереализирал се футболист? И да, и не. Нереализацията: той не успя да "изразходва" може би повече от 40% от наистина уникалния футболен потенциал, който притежаваше. Просто средата, в която игра през преобладаващата част от кариерата си, му беше очевидно неравностойна, а и сред нея той много млад бе достигнал тавана. Затова естественото му място – и то сезони наред – бе в най-големите клубове в Европа, с партньори от най-вискока класа, с големи треньори, реномирани съдии, отлични терени и бази за тренировки и възстановяване, и поне десетки мачове на отбора му на европейско равнище. И най-вече наличие на многобройна френетична, живееща с играта и не само с триумфите, но и с болките на кумирите си, публика.
Коя бе причината Божидар да не постигне всичко това? Бохемството и неефективността на ефектността му? Глупости! На него най-много му липсваше шанс. Както на няколко поколения страхотни български футболисти излизането му в чужбина бе възпрепятствано. Все пак неговата генерация получи възможността за кариера в Европа на около 26 години. Но контузии провалиха дебюта му в испанския Сарагоса (все пак се записа в статистиката като първия българин играл и отбелязал гол в Примера дивисион), както и сложиха преждевременен край на твърде успешните му изяви в швейцарския Лозана. Освен малшанса, злонамереността и егоизмът на политици, треньори и футболни партньори бяха основна преграда пред "кариерното развитие" на Божидар: през 1985 г. Милко Балев разсипа лицето на българския футбол по това време – Левски, вадеше Гибона и от националния отбор, а в представителния ни тим – особено по времето на Иван Вуцов (който бе един от лансиралите го в професионалния футбол) – той беше вечната изкупителна жертва, често пъти не му вярваха, малцина го и подкрепяха. От 1983 до 1992 г. бяха осуетени трансферите му в престижни европейски клубове като Щутгарт, Хамбургер, Андерлехт, Сампдория. Но това малцина го знаят – защото се пазеше в тайна, защото в крайна сметка на кой му пукаше, и защото Божидар никога не хленчеше. Страхът от конкуренцията му (от страна на "именити" негови колеги) и нежеланието от негова страна да плаща "налог за присъствие" стана причина и за отсъствието му от терените на световното първенство в САЩ през 1994 г. (Тогава той бе обявен и за стар, но 4 години по-късно във Франция ядрото национали на т.нар. "златно поколение" – всички далеч под класата му – не бяха стари, за да са отново на линия.)
На два пъти и "големият" президент на Левски Томас Лафчис затръшна вратата на родния клуб пред лицето на Гибона, завърнал се в България от швейцарския Лозана. Първият път това стана причина Искренов да премине в Ботев Пловдив (вместо да се яви "на проби" на "Герена", както му беше предложил Лафчис), а вторият път – да облече фланелката на ЦСКА, където бе посрещнат възторжено от много от червените запалянковци, показа най-зрялата игра в кариерата си, за да бъде… изгонен след смяна в ръководството на клуба. Последваха нови смени на екипите му – Шумен, пак ЦСКА, пак Шумен. И накрая… Септември.
Но въпреки зигзагите на кариерата му, Божидар винаги намираше сили да възкръсне като птицата Феникс и да води след себе си публиката по стадионите. Дори във втородивизионния Септември да го гледат на живо ходеха средно повече зрители, отколкото на "Армията" за завърналата се от Барселона с килограми купи и трофеи "мегазвезда" Стоичков.
Това говори достатъчно, както и фактът, че след като напусна тима от столичния квартал "Красна поляна" фланелката му изчезна. Просто някой я бе взел като реликва. Фланелката на Гибона – нереализираният. Човекът, заради когото ходеха хиляди по стадионите. Човекът, който доставяше огромна радост на публиката със своя гений, със своята артистична дарба, със своята естественост и непринуденост, със своя темперамент и жизнерадостност.
Въпреки и характерната за Гиби непостоянност и дори в отделни моменти колебливост в изявите, ние, като публика в България имахме изключителния шанс да гледаме повече от 10 сезона този неподражаем футболист и рядко обаятелна личност. Имахме този шанс за сметка на Европа и останалия свят. Но и в ограничената си рамка за световна изява, паметни остават мачовете му срещу Югославия и Белгия, срещу Щутгарт, Уотфорд, Антверпен и т.н. – независимо от изхода им. Да си играл този неповторим футбол повече от десетилетие, да си бил основната притегателна сила за запалянковците и да си много повече обичан, отколкото мразен в този спортен свят на силни полярни страсти. Каква по-истинска реализация за един футболист? А който го е гледал и разбира от футбол знае за какво става дума. Ще добавя нещо лично: Божидар Искренов не беше просто моят любимец от детството, юношеството и младостта ми – той е най-вълнуващият футболист, който съм гледал изобщо. Той е и – казвам го категорично, но съвсем спокойно и без емоции – от началото на 80-те години насам най-големият талант в световния футбол след Диего Армандо Марадона.
Медиите ни го нарекоха, подобно на най-великия сред великите – Гаринча – "Радостта на народа" – вярно, но за съжаление високопарно, защото бездушието, завистта, безразличието, дори неверието към Божидар в собствената му страна бяха непрекъснато съпътстващите го по време на кариерата му на футболист, а и след това – та до ден-днешен. Неговото лутане след като се раздели с футболния терен пък го доведе до глупави и безславно провалили се решения като това да се пробва в политиката – и то по най-неподходящия начин. Или като това да напусне семейство си и вече сравнително уредения си нов живот в САЩ и да се прибере отново в България, която напусна 10 години по-рано с дълбоко огрочение в душата си. Защо? Може би за да живее със сладко-горчивите си спомени от времето, когато буквално подлудяваше трибуните. Защото да гледаш Божидар бе наистина естетическо и емоционално преживяване. И духовно. Беше нещо, доближаващо се до щастието. Никакви разкази не могат да възкресят дори частично тази неповторима атмосфера на спектакъла му. Но видяното чудо не се забравя. Поне докато са живи свидетелите…