Ако клубният ни футбол в последните две години върви все по - надолу и по - надолу, то снощи вечер, националната ни гарнитура достигна дъното.

Че мача нямаше да бъде лесен, бе ясно на всеки реално гледащ върху нещата човек. И ако надеждата не била умирала последна, то вероятно, малцина биха се осмелили да прогнозират благоприятен резултат за нашия отбор, по-скоро от национална гордост, отколкото от здрав разум.

Не е далечен споменът от онова кошмарно нулево равенство, което двата отбора направиха в София и което ни извади от голямата борба. Безидейността в нападение, посредствената халфова линия и неориентираната до крайност защита са в основата на провалените квалификации. Добавим ли и слабото треньорско ръководство, то картината е завършена.

Разбира се, преди всичко, вина можем да търсим както в самите футболисти,така и в ръководството, защото е непростимо за играч с опит, какъвто е Кишишев да нарушава правилника на А отбора, осъмвайки по заведения в ранни  зори, а в последствие същият този играч да бъде в титулярния състав за дадения мач. Не е за подминаване и фактът, че този пример, който той дава на по-младите си съотборници, е повече от недостоен.

Отпътувайки за Тирана, повечето от футболистите бяха твърдо убедени в победата, дори някои от играчите  буквално се изхвърлиха, че победата не буди съмнение, дори е възможно да бъде с четири - пет гола.

Същевременно се заговори как Люксембург или Словения биха могли да излъжат преките ни съперници и да се промушим през иглени уши към Австрия и Швейцария следващата година. Да, но губещите накрая се оказахме пак ние, защото вместо да си свършим сами работата, се молехме друг да го направи и дори да се бе случило чудото, то ние самите не успяхме да надскочим себе си и да вземем трите точки в албанската столица.

Какво стана, видяха всички зрители пред телевизионния екран. Цялото първо полувреме албанците си играха на котка и мишка с нас и само пропуските на нападателите им лишиха отбора си от заслужен аванс преди почивката. Автоголът на Тинката бе само черешката на всичко онова, което се стовари върху прехвалените ни звезди, каквито би трябвало да са Бербатов, Мартин Петров, Стенли и други.

Единствен, който свърши по възможно най - добрия начин своята работа, бе Георги Петков. Българският страж не веднъж е спасявал клубния си отбор от поражения, направи го и за националния. Той и до някъде Благо Георгиев единствени се опитваха да направят нещо смислено, но за повече от равенство бе твърде късно.

Смените, които направи Пенев, се оказаха сполучливи, но тук идва въпроса - Защо не започна с тези играчи от самото начало?  Похвално е да налагаш млади таланти, какъвто безспорно е Ивелин Попов, но в такива решителни мачове се видя, че неопитността изигра лоша шега на младока, който сякаш прегоря и бе напълно обезличен от албанската защита.

Отборите на Румъния и Холандия постигнаха нови победи, прибавиха нови точки и направиха нещата за нас невъзможни. Футболът е интересна игра, защото не винаги логиката надделява, но говорейки за българския отбор, не може да не признаем, че мястото ни не е сред големите, поне докато качеството на играта не бъде подобрено и то многократно.