„ Манчестър Юнайтед никога не е имал по-силен отбор от онзи през 1958 г.”...

 

Скоро бе градското дерби между Юнайтед и Сити. То ще остане в историята като първото печелено от „небесносините” навън след над тридесет години пауза. Но по-добре настоящото дерби да не се беше състояло, защото то е родено да носи наслада и положителни емоции, а сега това нямаше как да се случи. Сега нямаше празнично настроение, „Театърът на мечтите” никога не е бил толкова мълчалив. Сблъсъкът се проведе навръх юбилейните петдесет години от една трагедия, лишила футболната игра от част от най-големите имена, свързвани някога с нея...

Денят- 6 февруари 1958 г., мястото- летище Мюнхен... часът- около 3 следобяд... Едва ли някой предполага, че това е най-черният ден в историята на най-популярната игра на света...

Преди часове е изигран реваншът от КЕШ между Цървена Звезда и Манчестър Юнайтед. След 3:3 в Белград, и 5:4 общ резултат, английският тим се класира за полуфинал. Наричат ги „Бебетата на Бъзби” и много им се радват. Един сплотен колектив от млади момчета, очевидно бъдещето на европейският футбол, с право мечтае да грабне отличието, за което очевидно е фаворит. Но съдбата не мисли така...

Играчите и ръководството се прибират от югославската столица. Атмосферните условия са отвратителни. Самолетът е спрял да презареди с гориво, като прави два неуспешни опита да се издигне. Вътре е огласено с радостна глъч, като футболистите на Юнайтед вече обсъждат съботният мач с Уулвърхямптън. На третия опит в 15:04 ч. самолетът се издига, но губи височина. Забива се в една от оградите на летището, като избухва в пламъци.

„Знаех си, че нещо не е наред”, спомня си години след това сър Боби Чарлтън. И до днес той говори трудно за случилото се. Когато се събужда в болницата пита за другарите му Т. Тейлър, Пег и Еди Коулман.  Казват му, че вече не са между живите..  , продължава да пита себе си, легендата, разминал се само с няколко шева на главата тогава...

Загиват двадесет и трима души. Останалите двадесет и един се отървават с различни наранявания и уплаха. Ужас, който не ще ги напусне, докато съдбата не ги събере отново със загиналите им колеги и приятели. В този миг съвременният футбол вече е загубил седем перспективни състезатели, каквито едва ли някога пак ще притежава. Две седмици по-късно, в болницата в Берлин, към тях се присъединява и звездата Дънкан Едуардс- непобеден на терена, но преборен от смъртта. Джони Бъри и Джаки Бланкфлауър получават толкова тежки наранявания, че никога повече не вкусват професионален футбол. Сред намерилите гибелта са още секретарят на клуба, Том Къри и Берт Уоли от треньорския щаб, осем британски журналисти, привърженик на тима, пътнически агент, както и двама членове на екипажа.

Умират двадесет и три човешки души, невкусили от истинските радости в живота и красивото бъдеще, което ги очаква. Почернени са 23 семейства, мъката и потресата разчувства  милиони  хора. Тази драма е събитие, което никога не може да бъде изтрито или забравено.

Те така и не пораснаха, останаха просто „Бъзби Бейбс” или както ги наричат след това „Цветята на Манчестър”. Ето момчетата, който макар и без купа, завинаги ще бъдат шампиони в сърцата на тези, които ги обичаха:

Оцеляват треньорът на "червените дяволи"- Мат Бъзби, Джаки Бланкфлаурър, Джони Бъри, Вайълет, Бил Фолкъс, Рей Ууд, Хари Грег, Кени Морганс, Албърт Сканлън и легендата- сър Боби Чарлтън.

Истинско чудо е, че Юнайтед успява да се съвземе след трагедията. Още същата година играе финал за Купата, а 10 по-късно, макар и без „Бебетата”, мечтата- финал и победа в КЕШ са постигнати, отново начело е неповторимият Мат Бъзби.

Днес на „Олд Трафърд” стои пренесеният часовник от летището в Мюнхен. Той показва гибелният час- 15:04 в памет на онези, които никога не се завърнаха вкъщи...

Поклон...


Защо ги наричаха „Бебетата на Бъзби”?

"Прозвището "Бебетата на Бъзби" се появи, след като Мат сформира група от младоци, което беше в разрез с общото мнение, че не можеш да влезеш в първия отбор, докато не узрееш физически. Така беше прието. Тогава внезапно една година, след като отборът от опитни играчи се представяше зле, той махна пет-шест от футболистите и вкара деца. Футболисти като Дънкан Едуардс, Еди Луис и Ноел Макфарлейн дойдоха от младежкия отбор. Всички бяха шокирани и си мислеха: "Какъв риск, децата няма да могат да се справят". Мат пък смяташе: "Ако ще го правя, трябва да го направя със замах". Получи се и изведнъж всички заобичаха младите играчи, особено след като повечето от тях бяха местни.”

За Мат Бъзби...

„Не е срамно да загубиш в даден мач, но да дадеш докрай всичко от себе си. Футболът трябва да доставя удоволствие на хората, които го практикуват, и на околните.”

„Аз изкачих Европейския връх с Денис Лоу, Джордж Бест и Боби Чарлтън. Това бе за мен едно огромно облекчение. Но най-доброто, което някога съм имал като отбор, бе това, което изгасна в Мюнхен, на 6 февруари 1958-ма.”

Роден е в миньорското село Орбисън, Шотландия. Застава начело на „черевните дяволи” през 1945 г., като от обикновен средняк в местното първенство ги прави шампиони и величина в европейския футбол. Обича да налага млади таланти и е безкрайно отдаден на работата си и на любимия клуб. На няколко пъти е на косъм от смъртта, оцелява при зловещата катастрофа в Германия. Въпреки, че никой не вярва, че отборът му може пак да е същият, десет години по-късно извежда Юнайтед до КЕШ. Това е и единственият път, в който фенове са го видяли да плаче...

1999, 26 май. Пет години откакто Бъзби си е отишъл от този свят,  на тази дата се навършват деветдесет лета от рождението му. Но и „отгоре” продължава да се раздава за клубът на сърцето си. В Манчестър акустира купата на Шампионската лига. Победата и обратът срещу Байерн остават като най-драматичната развръзка на футболна среща в историята на тази игра. Коментарът на вестник „Гардиън” е достатъчно красноречив: „Сякаш отново небето се отвори, и вместо да получи подарък за своя рожден ден, сър Мат Бъзби поднесе титлата на своите любимци, в последните минути на мача...”