Повече от шокиращото преминаване на Кевин-Принс Боатенг в Барселона накара вестник „Гардиън” да припомни изключителното си интервю с футболиста отпреди две години.

Футболистите обаче трябва да играят и възможностите са ограничени за Боатенг, докато Борусия (Дортмунд) не го взема под наем за шест месеца през януари 2009 г., в навечерието на изригването на „жълто-черните”. Старши треньорът там е Юрген Клоп и само споменаването на името му води до превъзбуда Боатенг.

„О, да! Още на мига можех да видя нещата. Той е най-добрият треньор в целия свят. Знае кога да те натисне и кога да те утеши, кога се нуждаеш от питие и кога от вода. Той има това… (б.и. – гласът му се провлачва) Абе той има всичко. Само попитайте играчите му и всеки от тях ще ви каже: „Най-добрият, бих умрял за него!”. Той знае точно от какво има нужда всеки играч и му дава време. Имаше играчи в Дортмунд с по пет игрови минути за шест месеца, но щастливи: щастливи да идват на тренировки, щастливи да работят, защото те кара да се чувстваш значим. Не непременно като играч – може и да не се нуждае от теб, но като човек. Ето защо е успешен навсякъде. И е идеален за Ливърпул. Само като видиш представянето му в клуба и как тогава си лепна прякора Нормалния, го осъзнаваш. Нормалността е нещо, което хората там обожават. Ако беше отишъл в Париж, щеше да е облечен в най-добрия си костюм. Той знае как да печели хората.”

Моменти, късмет, решения – те могат да променят цяла една кариера, цял един живот. Сигурно има мигове, в които Боатенг се чуди какво би било, ако бе останал в Дортмунд при Клоп. Отговорът е моментален: „Щях да съм играл финал в Шампионската лига, да съм бил шампион на Германия, носител на купата. Но тези неща с „ако” и „когато”… не зная. Имах кариера, за която мнозина мечтаят, макар че съзнавам, че можех да имам и по-добра. Ако бях по-фокусиран, ако работех в началото по-здраво… Щастлив съм, че се срещнах с Клоп и че работих с него, макар и да трая само шест месеца.”

Дортмунд искаше да го запази, но не и дотам да плати исканите от Тотнъм 4,5 млн. паунда. Тогава дойде Портмут със своя невидим собственик и идваща криза: стъпка назад, ала необходима. „Близо две години преди това почти не играех, а само това исках. Казваха, че стадионът е малък – не ми пука. Че теренът е лош – не ми пука. Че нямат пари – не ми пука. Това е договорът – добре, подписвам го, само ми дайте топка и ме оставете да играя! Портсмут бе малък, но истински. Беше лудо, красиво. Обожавах да играя там.”

Последният му сезон в Англия завърши, вероятно неизбежно, с отпадане и със загуба на финала за купата на страната от Челси, но Кевин-Принс играеше редовно и дори вкара гол на полуфинала на „Уембли” срещу Тотнъм – „лека разплата, за да им покажа, че и аз съм правел грешки, но че и те са.” Не го казва заядливо, просто както е. „Не ти се е получило там, отпращат те. Когато обаче вкараш срещу стария си отбор, след като не са се отнасяли по желания от теб начин там, чувството е удивително. Играх добре в Портсмут, тъй че знаех, че не ще мога да остана.”

Онова, което не знаел, е накъде предстои да отиде, ала участието му на Мондиал 2010 му отваря пазари. В ЮАР се изправя срещу брат си Жером и Германия – страната, която представя на ниво младежи до-21 – и стига четвъртфиналите с Гана, откъдето му дават паспорт през май месец с.г. И отново е търсен, отново е звезда. Дори, открива, и Нелсън Мандела го търси. „Има трима души, които винаги съм искал да срещна: Майкъл Джаксън, Мохамед Али и Нелсън Мандела. Срещнах само един, но е трудно да се опише: чиста проба радост. Мандела е бил в затвора 27 години само защото се е борил за правата си, а просто си стои там и не таи никакъв гняв вътре у себе си. Би трябвало да е гневен на целия свят, а не беше. Спокоен си е и просто си седи на своя малък стол, поздравявайки всички. Кара те и ти да се чувстваш спокоен. Грееше. Беше като във филм – все едно ангел седеше там.”

А какво му е казал? Знаел ли е въобще какво да каже? „Неее! За щастие той разтопи леда. Течеше световното първенство и хората ме наричаха Дейвид Блек-ам, бяха пощурели по мен и бях нещо като звезда. Влизаме ние в стаята: „Здравейте… здравейте… здравейте.” Стисна ми ръката, издърпа ме към себе си и каза: „Дъщеря ми иска да се омъжи за теб.” Отвърнах му: „Съжалявам, но вече си имам приятелка.” Той продължи: „Аз имам и други, по-красиви.” Всички се разсмяха. Жалко, че не можахме да се снимаме, защото светкавицата нараняваше очите му, та имам само една снимка. (Б.и. – спира за секунда и после се засмива.) И там дори не приличам на себе си…”

Скоро след световното първенство Боатенг получил позвъняване от своя агент, докато е на ваканция. Той знаел, че вече има уговорена сделка с Дженоа, но агентът му го питал дали му се нрави Милан. „Мислех, че се бъзика. Вечерта излязох да купонясвам, а на следващата сутрин ми се обади в 8 часа и ми каза: „Качвай се на колата, трябва да се срещнем в Милано. Тренирал си, нали?”. Отвърнах му положително, но лъжех: не тренирах, а използвах пълноценно почивката си. Той каза: „Идеално, защото им казах, че си цяло животно.” О, Боже! Всички бяха там. Подписах в същия ден като Златан Ибрахимович. Робиньо също подписа. Там бяха и Сеедорф, Пирло, Амброзини, Гатузо, Янкуловски, Тиаго Силва, Роналдиньо, абе всички. В първия си ден отидох рано за изследвания и видях имената, след което звъннах на батко си: „Това е мечта, това е направо нелепо! Седя до Пирло!”. Той ми каза да се снимам и не ми повярва, като му рекох, че съм получил старото шкафче на Дейвид Бекам. Изпратих му снимка.”

Златан бил най-страховитият. „Човек си мисли, че е арогантен едър ш.баняк, а той е напълно обратното: смее се постоянно и пуска майтапи. На терена е много сериозен, голям професионалист, но извън него е най-забавният пич изобщо. (Б.и. – засмива се.) Сериозната му маска е фасада, защото не иска да си говори с теб и да тръгнеш въобще да му задаваш въпрос. Вече не се виждам като него, ала преди и аз бях същият – не исках да говоря с хора и да им показвам емоциите си. Изградих тази голяма стена, но с годините ставаш по-щастлив с живота си и се запитваш защо да не оставиш хората да говорят с теб, защо да не им помогнеш, защо да не им се усмихнеш.”

Като заговорихме за усмивки, Боатенг цени Роналдиньо най-високо от всички и всичко. Личи си от приглушения му тон. Тук няма маски. „Той е точно какъвто изглежда: смее се постоянно и никога, ама никога не е сериозен. Винаги е щастлив: побеждава – щастлив е; вкарва си три автогола – щастлив е. Просто иска топката, дайте му я. Затова и беше най-добрият – не усеща напрежение, а и по онова време вече нямаше нищо за доказване.”

Не е изненада за Боатенг, че Милан става шампион. Изненадата е, че той е в този шампионски отбор. „Имаха суперзвезда на всеки пост, но откаченото нещо е това, че аз играех. Започнах на пейката, ала си пробих път при титулярите. Талант, техника – всеки там има тези неща, може би само с изключение на Гатузо, но той търчеше по 120 минути като психопат. Трябваше да допринеса с нещо различно и привнесох борбен дух. Тичах и ритах, докато в един момент хората не казаха: „Той е Новия Гатузо, Новия Гладиатор.”

Празнуване на титлата със Силвио Берлускони? „Не, не, не. Знаехме, че ще излезе по пресата, затова не отидохме. Той беше фантастичен и имахме специални отношения. Виждаше ме като потенциална звезда и ме окуражи да извадя наяве скритите си качества. Най-добрите ми сезони бяха в Милан и именно той ме изведе до това. Разбира от футбол, все пак е спечелил 30 трофеи. Четеш по пресата за него как е направил това или онова, но щом го срещнеш, той грее. Прави така, че ти да се чувстваш специален, не той. Това бе неговата дарба, затова и го искаха за президент, затова и хората гласуваха за него.”

Минаха шест години от тази негова единствена голяма титла – скудетото, и Боатенг отиде като свободен агент в испанския Лас Палмас. Защо в отбор, играещ втори сезон за последните 15 години в Примера? „Защо не?”, моментално отвръща. Не са му били представени множество варианти, а отборът играел красив футбол с идеалиста си треньор Кике Сетиен. На туристическия Канарски остров намери мир и хармония, а и стана единственият действащ играч с голове в Испания, Италия, Германия и Англия.

„Може би един ден ще ида да се разпиша и във Франция. В Англия ми бе добре, та не се заричам да не се върна. Обичам обаче испанския футбол. Реал Мадрид, Барселона и Атлетико Мадрид доминират, но ние направихме 2:2 у дома с Мадрид и бихме като гости Атлетико. В Германия и Англия това е невъзможно, но не и тук.”

Вече е на години, когато плановете за оттегляне започват да се оформят. „Моят свят е футболът. Виждам се да помагам на младите играчи: къде да си влагат парите, кой лекар и терапевт да посетят, въобще да ги вкарвам в правия път. Играчите се нуждаят от това, а твърде много агенти мислят само как да изкарат бързата пара и после дим да ги няма. Ние не учехме много, не бяхме най-добрите по математика и прочее, защото обичахме футбола. Ако си на 18 години, нищо не знаеш, а днес на 18 получаваш чисто по 5 милиона годишно. Купуваш си света. Точно това и си мислиш: „Аз. Мога. Да. Си. Купя. Света.” Купуваш си приятели, купуваш си момичета, купуваш си коли, купуваш си всичко – любов, щастие. Ето какво си мислиш. На 18 не ти пука какво казват родителите ти, затова се нуждаеш от фигура, която да те напътства. Аз нямах такъв човек. Толкова много футболисти си нямат.”

Това е роля, в която той вече започва да се чувства в свои води. „Има млади играчи в Лас Палмас с голям талант. Може да е трудно за футболиста да се живее тук: хубаво място, хубаво време, плаж, тренировки само по два часа на ден. Да запазиш фокус на този остров е трудно, но аз имам опит, тъй че помагам, съветвам. От тях си зависи дали ще ме слушат, но поне мога да кажа, че съм се опитал. Не искам да си погубват таланта. Давал съм им примери за неща, в които много съм сбъркал. Допускал съм грешки в живота си. Сега съм в мир с това, ала не искам те да правят същите глупости и да останат с вечно прилепени за тях етикети: „лошото момче”, „пияница”, „купонджия”. Някои вестници още ме обрисуват така. Както и да е, хей, аз съм говорил пред ООН. Кажете ми друг футболист, който го е правил.”

Сид Лоу, „Гардиън”