Цялата история на България, която е една от най-старите държави в Европа, е белязана от борбата за Независимост. На 22 септември България празнува 106 години независимост, възраждането на българската държавност.

Независимостта на България е провъзгласена с Манифест на 22 септември (5 октомври нов стил) 1908 г. в църквата "Св. Четиридесет мъченици" в старопрестолния град Велико Търново. Независимото Българско царство е признато от Великите сили през пролетта на 1909 г. От Освобождението до независимостта България е трибутарно княжество.

От приемането на християнството при Борис Първи, през разцвета на писмеността при Симеон Велики и стремежа на цар Калоян да бъде равен на другите владетели, водейки умела дипломация между Рим и Византия и след това - в битките за Свободна България, в Съединението на двете Българии, както наричат Източна Румелия и Княжество България - българското битие е устремено към постигането на Независимост на църквата и народа - от поробителите, от Великите сили. Една малка държава винаги е зависима от големите.

И както при честванията на годишнините от Априлското въстание обръщаме поглед към Панагюрище или Копривщица, така днес трябва да прогледнем в Старопрестолния град, във Велико Търново, където на паметната плоча на Царевец ще прочетем: "Тук, в историческата крепост Царевец, на 22 септември 1908 г. Княз Фердинанд I обявява Независимостта на България". Всъщност Независимостта на България е обявена в старинната църква "Св. Св. Четиридесет мъченици", която приютява едни от най-значителните старобългарски епиграфски паметници - Омуртаговата, Асеновата и граничната колона от крепостта Родосто от времето на хан Крум.

На 18 май 1888 г. в тази църква сключват брак министър-председателят Стефан Стамболов с Поликсени Костаки Станчова от Свищов. В църквата са погребани царете Калоян, Иван Асен II, Михаил Шишман, цариците Анна Мария и Ирина, Свети Сава Сръбски и много други членове на царското семейство. В същия храм Фердинанд приема титлата цар на българите. В предговора на своите "Легенди при Царевец" патриархът на българската литература Иван Вазов разказва как, докато броди по царския хълм пред очите му се явяват образи, сякаш излезли от народните предания и легенди: "…тия царствени пущинаци пазеха някакво неизразимо очарование за душата ми; те ме приковаваха с печалния си вид и със строгото величие на нещо умряло, което е било голямо и което ти е близко. Пред мене се разтваряше цялата история на Търновското царство, история, пълна с драматизъм, поразителна с изненади, невероятна, както е и видът на самото Търново, дето е кипял двувековен трескав политически живот… А тия видения изскачаха на всяка стъпка пред мене; преданията, населяющи тия светени пущинаци, взимаха живи образи, окръжени в светлив ореол или с мрачен трагизъм, и настрояваха за нови вдъхновения болезнено чутката ми тук душа."

Пак във Велико Търново се намира музеят "Възраждане и Учредително събрание". Експозициите са разположена в сградата на стария турски конак, която се намира в северната част на площад "Съединение". Архитектурният паметник е изграден през 1872 г. от майстор Колю Фичето. В тази сграда е разпитван Апостолът от 28 до 31 декември същата година, а през 1876-та година са съдени участниците в Априлското въстание. През 1879-та година Учредителното събрание разработва и приема в нея Търновската конституция, а след това Първото Велико Народно събрание избира Александър Батенберг за княз на България.

И днес, в бившия турски конак се веят български знамена, червените килими и европейският вид на залите, и след това множеството ценни и изконно - български символи - експонати, са истински пътеводител през историята. Те са знак за съзнанието на предците ни още от онези времена, в които битките за свободна, съединена, и накрая - Независима България, са били национален идеал. Но музеят също така пази спомените за политическите убийства, за предателствата и вътрешните противоречия на Нова България. Там например може да се види фотография на Стефан Стамболов, направена след жестокото му убийство. Парадоксът - един от многото в българската история е, че последните думи на Стамболов са срещу Фердинанд. Той заявява, че България ще му прости всичко, но никога това, че й е докарал Фердинанд за монарх.

Категоричният завет на нашата история изисква нов прочит на тези събития.

Днес страната ще празнува и във всички градове и села ще има тържества. Поне за ден българският ентусиазъм и патриотизъм ще се възродят. А после сигурно пак ще загаснат. И този празник, тази Независимост, ще притихнат изпод всекидневието. Защото за никого не е тайна, че в глобализиращия се свят, няма нищо независимо - нито държавите, нито хората, нито индивидът. И може би трябва да се върнем назад в историята, когато действията на държавните ръководители са били продиктувани, както казва Александър Малинов за Независимостта - от изцяло български чувства за изцяло български дела.

Днес ние сме икономически зависими. Това ни дразни. А не можем да разберем, че за да се наредим до Великите сили, трябва да бъдем първо духовно независими.