Не можеш да играеш при най-добрите без здрава психика. Като се замисля, първият ми мач след световното първенство през 2006 беше за Купата на Италия срещу Мартина Франка в Бари. Отбор от трета или четвърта дивизия. Играхме пред 200 зрители, но не ми направи впечатление. Това показва, че съм силен психически. Не ме е страх от нищо.

На 31 години Джанлуиджи Буфон е най-горе. 4 пъти вратар №1 в света, през кариерата си е печелил почти всичко, което може да се спечели (няма купа от ШЛ). В интервю пред "Евроспорт" той разкрива своите страхове, силни страни, слабости и мечти.

- Колко важни са за вас Лотар Матеус и Томас Нконо?

- Бяха мои идоли като дете. Заради Нконо, камерунския вратар, станах вратар.

- А Матеус?

- На него се възхищавам не по-малко. Харесвам го заради силната му психика, на игрището си личеше, че е лидер. По негово време всички се страхуваха от Интер (1988-92).

- Малцина знаят, че сте играли на "Сан Сиро" без ръкавици...

- Така е. Когато за първи път излязох на този стадион, играх халф. Това се случи на мач между Интер и Верона. Станах вратар много по-късно - на 13 години. Не знам защо, просто го исках. Може би щях да направя кариера и като халф, но със сигурност нямаше да съм толкова известен.

- Дебютирате в Серия А на 17 години - на 19 ноември 1995. Заедно с Фабио Канаваро и Лилиан Тюрам направихте Парма много добър отбор.

- Прав сте, но магическото трио Буфон, Канаваро, Тюрам продължи да пише история и в Юве. Постигнахме невероятни неща, но не бяхме сами. Около нас имаше великолепни съотборници.

- Когато преминахте от Парма в Ювентус, бяхте най-скъпият вратар в света. Колко голям натиск почувствахте тогава?

- Огромен, това е естествено. От друга страна, се гордеех със себе си - никой не беше плащал толкова пари (54,1 млн. евро). Чувствах, че трябва да премина в някой по-силен отбор, защото исках да съм един от най-добрите, един от най-важните в Европа. Ако не играеш в голям отбор, за теб не се говори толкова много.

- Бихте ли сравнили ролята на вратаря и на останалите в отбора?

- Ние не сме истински футболисти, защото имаме друга роля. Дори правилата за нас са различни - позволено ни е да пипаме топката с ръка. Съдията не може да даде началото на мача, ако вратарят отсъства. Ако липсва друг играч, няма проблем.

- Световната титла от 2006 г....

- ... е най-големият ми успех. Не разказвам истории на хората, за да ги впечатля. Говоря това, което шепне сърцето ми.

- И какво е то?

- Никога не съм мислил, че мога да вдигна световната купа. Никога. Днес, когато си спомням за онова лято, не мога да повярвам, че е истина. Това е сън, мечта.

- Годината беше много екстремна за вас. Спечелихте титлата в Италия, съдът ви я отне. После световното първенство, изхвърлиха ви във втора лига. Как се справихте с тези възходи и падения?

- Не можеш да играеш при най-добрите без здрава психика. Като се замисля, първият ми мач след световното беше за Купата на Италия срещу Мартина Франка в Бари. Отбор от трета или четвърта дивизия. Играхме пред 200 зрители, но не ми направи впечатление. Това показва, че съм силен психически. Не ме е страх от нищо.

- Защо написахте автобиографията си "Нумеро уно" толкова рано?

- Сметнах, че 30 е добра възраст. Чувстваш се пораснал. Освен това ми се роди дете, станах световен шампион. В книгата разказвам за няколко куриозни епизода от моя живот - положителни и отрицателни.

- В началото споменавате за депресиите си. Не е ли твърде лично?

- Не, подобни проблеми имат мнозина. Повечето се страхуват да говорят за тях, камо ли да пишат. Аз не се страхувам. В живота си съм взел безброй решения - някои добри, някои лоши. Аз съм нормален човек и искам да живея с моите слаби и силни страни, без да се притеснявам от тях. Животът невинаги е красив.