Ненад Крстичич се разплака. След като отбеляза първия си гол в Серия А в неделя, халфът на Сампдория първоначално реагира така, както би направил всеки млад мъж – засили се към най-близкия си съотборник с усмивка и юмрук във въздуха. И след това потекоха сълзите. Точно както две години и половина по-рано, когато Ненад реализира срещу Милан, за да класира Самп за полуфиналите на младежкото първенство. И точно по същия начин както плачеше семейството и приятелите му през декември 2008-а. Тогава на Крстичич му оставаха по-малко от 48 часа живот.

Те знаеха, че не е добре. Още преди 18-годишният младок да се прибере при семейството си за Коледа, той имаше болки в стомаха и губеше апетит. Симптомите се появиха малко след операция, която трябваше да оправи проблем с менискуса. Хората от медицинския екип бяха загрижени и поради това настояха той да мине още веднъж прегледи, преди да отлети за Сърбия. Няколко дни по-късно, когато Амадео Балдари, шефът на медицинския екип на Дория, се обади, за да провери състоянието му, той научи, че подобрение няма. Кръвните тестове показаха някои нередности, а резултатите от биопсията още не бяха готови. „Връщай се в Генуа”, беше съветът на Балдари.

С прибирането му дойдоха и резултатите – имаше доказателства за изключително агресивна форма на лимфом на Бъркит. А според докторите, без бързо и интензивно лечение, Ненад можеше да не доживее до Нова година. А дори и с терапия, резултатът не бе гарантиран. При подобна ситуация, не може да има бързо възстановяване. Крстичич остана в болница четири месеца, като в един момент загуби една трета от теглото си. Дори и след изписването му, пътят бе дълъг – мина над година, преди да събере достатъчно сила, за да поднови тренировки.


Но той се върна, воден от същата амбиция, заради която напусна титулярното място в ОФК Београд на 17 години, за да види колко добър е всъщност. Според Фабио Паратичи, който тогава водеше скаутското звено на Самдория, техниката и погледът му върху играта го доближаваха до Звонимир Бобан. Ненад бе в клуба от два месеца, когато получи контузията на коляното. И макар че не записа мач в този период за първия отбор, бе в групата за двубоя с Милан, загубен с 0:3.

Сега обаче кариерата му започваше отначало. През април 2010-ата той записа първия си мач за младежите. Два месеца по-късно дойде и споменатия гол срещу Милан. „Когато видях топката в мрежата не можах да сдържа сълзите си. Последната година и половина мина пред очите ми. Този гол беше като възкръсване”, каза той после. Дебютът му за първия отбор бе при загубата от Дебрецен в Лига Европа, но мина още година, преди да запише мач в първенството.

След добри изяви в Серия Б, Крстичич върна формата и физическата си сила, но пък се бореше за титулярно място с един от най-добрите си приятели – една година по-младият Педро Обианг. Не че Ненад бе недоволен. Те деляха една стая в гостуванията и често излизаха заедно в свободните вечери. „Той дойде три месеца след мен в Самп и веднага опита да ми вземе мястото. Аз още не говорех италиански, а той знаеше съвсем малко английски, но въпреки това си допаднахме веднага”, разказа Обианг.


През лятото и двамата обаче отстъпиха пред Енцо Мареска, който дойде от Малага. Чиро Ферара използваше и Обианг, и Крстичич, но премести сърбина по фланга. 4-3-3 обаче мина в 4-1-4-1, което премести Ненад по-напред и резултатите са окуражаващи. През октомври той изигра първия си мач за Сърбия, а именно от новата си позиция Крстичич проби, за да преодолее Емилиано Вивиано.

„Посвещавам този гол на Сампдория и медицинския екип на клуба. Те бяха неотлъчно до мен в най-трудния период от живота ми. Първата ми мисъл винаги е за тях”, каза Ненад по-късно. През лятото той подписа нов договор със Самп – до лятото на 2016 г., но заяви желание да остане „завинаги”. Най-добрият възможен начин да се отплати на клуба и хората, които направиха така, че светът да не свърши след 48 часа.