Дни преди първия мач на националния отбор от квалификациите за Евро 2012 срещу Англия, една от най-големите звезди в тима в лицето на Мартин Петров, даде обширно интервю за вестник "Труд". Той говори за очакваниятаси за мача с албионците, както и за развитието на кариерата си вновия си тим Болтън.

- От дълго време не сте давали интервюта за българската преса, г-н Петров. Да не обмисляте и вие да се присъедините към групата на мълчаливците в националния отбор?

- Не, аз този мач съм го играл вече. Доста по-рано. И разбрах, че мълчанието не е за мен. Не е начин, с който може да се оправят нещата, ако има нещо криво. Но да си призная, вече пресявам контактите си с медиите. Времето ме научи да съм по-внимателен. За добро или за лошо е така.

- Имате нов отбор в Англия. Как са нещата в Болтън?

- Нямаме загуба след първите три кръга във Висшата лига, което автоматически означава, че нещата вървят добре. Идеални не могат да бъдат, наясно съм. В отбора има хубава атмосфера, има настроение. Феновете и всички в клуба се отнасят супер към мен и ми помагат да си върна формата постепенно. Търпеливи са и ме подкрепят след дългото отсъствие заради контузиите.

- Повече от три месеца не беше ясно кой клуб ще изберете. Парите ли бяха проблемът?

- Не, абсолютно не. Заплатата ми сега е по-малка отколкото в Манчестър Сити, но това на този етап от кариерата ми не е най-важното. Достатъчно голяма е. Имах четири оферти и избрах тази, която е най-добра за семейството ми. Ако съм сам, е все едно къде ще ме захвърли животът. Е, по-добре е, когато те захвърли в лукс, но... каквото дойде. Когато си семеен обаче, фамилията е на първо място. В случая не се наложи да сменяме къщата, в която живеем вече три години в Манчестър. Децата ми остават в същото училище. А аз съм само на половин час път с кола до базата на Болтън. И то половин час нормално каране, не говорим за свръхзвукови изпълнения.

- Как преживяхте тази дълга неизвестност около смяната на клуба?

- Тежко. Затворих се в себе си, станах един такъв стегнат, изнервен. Реално не бях същият човек. Сити предложи едногодишен договор, което не ме устройваше. Казвах си: "Десет години правих име в Европа и защо беше всичко?" В моята позиция едногодишен договор означава и някакъв вид недоверие. Затова реших да изляза на пазара. И смятам, че избрах най-доброто на този етап - двегодишен контракт с Болтън с опция, че при 25 изиграни мача през втория сезон автоматически договорът става за 3 години.

- Наричат Сити богаташите. Съжалявате ли, че не останахте в отбора?

- Не, на 100 процента съм честен. Не! Ако бях приел едногодишен контракт, сега щях да съм даден някъде под наем. Виждате, че там нищо не е ясно. Все още отборът търси... себе си. Трансфери, покупки, продажби и едно постоянно движение нагоре и надолу. Несигурност и нерви. За футболист над 30 години като мен подобни приключения вече не са интересни и препоръчителни.

- Медиите на Острова често отчитаха, че Марк Хюз не се отнася с подобаващ респект към вашите силни изяви, когато се появявахте на терена за Сити. Наскоро той пое Фулъм и след мача с вашия Болтън в първия кръг на Висшата лига се очакваше да има престрелка между вас. Стана обаче точно обратното - изказахте се много ласкаво за уелсеца...

- Споделих ви, че вече 10 години играя в Европа, нали? Като по-млад можеше да кажа някои други неща, не знам. Но сега трябва да съм адски афектиран, за да го направя. А Марк Хюз първо, е име в Англия и второ, аз съм против неща от кухнята на един клуб да се изнасят пред медиите. Обидно е и за двете страни.

- Все пак сърдит ли сте на някого в Манчестър Сити?

- Не, аз не съм конфликтен. Няма какво да доказвам на Марк Хюз или на неговия приемник Роберто Манчини. Това съм го правил на терена, когато съм играл с болка в краката и болка в главата. Да, когато нямаш нов договор и си в неизвестност, наистина те стяга и главата. А разочарование има, разбира се. Едва три месеца преди изтичането на контракта ми от Сити предложиха едногодишно продължение. Не приех. Но заради тях не се получи нормална раздяла с клуба. Същото стана и с Ричард Дън, и с Елано, и с немалко други футболисти. Когато се връщам към тези моменти, се сещам, че парите или оправят, или развалят. Засега в Сити повече развалят. Загубиха се човешките взаимоотношения, загуби се доверието. А в тази обстановка и играчите започват да се изявяват като богаташи в мачовете и го няма колективът на терена. И когато там ти излязат едни надъхани бойци като тези от Стоук миналия сезон... Става мама миа.

- Какви са целите в Болтън?

- Напред и хубав футбол! Напомня ми времето, когато играех във Волфсбург. Тогава бяхме на този принцип и без да имаме мегазвезди в тима, направихме много запомнящи се мачове. Треньорът Оуен Койл не крие, че иска да промени стила на игра. Да не се действа само с дълги подавания, а да се свали топката на земята и да се използва бързината по фланговете. Моята и на корееца Чун Йон Ли. Това е труден период на преход и е добре, че още нямаме загуба. Така промените се извършват по-спокойно и по-безболезнено.

- Последната контузия ви донесе много, много страдания. Защо се усложниха нещата?

- Имах разкъсване на менискуса на оперираното вече коляно заради кръстните връзки. И лекарите решиха да запазят менискуса, да го зашият. Съгласих се и всичко мина нормално при операцията, докато не започнаха едни адски болки. При най-малкото натоварване после вкъщи виех като вълк. Ужас! Направих контролен преглед в Барселона, където се лекувам. И професорът каза, че от сто души шансът да се появи такъв проблем е на един. И в случая този един съм точно аз! Като ми го каза, щях да падна от стола. Ох... Не ми се говори, не искам да си спомням лечението и мъките, които преживях. Добре, че беше семейството на моя мениджър и кум Лъчезар Танев. Искам да благодаря не само на Лъчо, но и на съпругата му Петя, на Теди и Жоро. Гледаха ме като трето дете във фамилията, докато стъпя пак на крака. Няма да го забравя никога.

- Големи болки изпитват през последните 6 години и феновете на националния. Ще се промени ли нещо в предстоящите евроквалификации?

- Знам, знам... Изгубеното поколение, нали така беше? Аз не съм изгубил обаче надежда за реванш. Винаги съм давал максимума с националната фланелка и така ще бъде и в тези квалификации. А какво ще стане, само Господ знае. Искам да направим силно начало, мечтая за това. "Уембли" е точното място, а родината на футбола - точният отбор за реванш пред българските фенове. Един силен наш мач там ще ги върне на стадиона, ще ни простят всичко, знам го. Но как беше - едно е да искаш, друго да можеш, трето да го направиш! Дано да докажем, че можем! Вярвам, че можем!

- За мача в Лондон отпаднаха звездите Лампард и Тери. Това добре ли е за нас?

- Никога не е добре, когато някой се контузва. А и обикновено заместниците се изявяват над възможностите си, за да се докажат. Ние трябва да играем на макс, концентрирано, дисциплинирано и да се възползваме от шансовете си в мача. Това е важното, а не да броим отсъстващите.

- Как приема критиките Мартин Петров?

- Когато няма резултати и аз съм изнервен, недоволен, сърдит. Не по-малко от тези, които ни критикуват. Но никога няма да приема персоналните обиди, гадните нападки, едва ли не преследването на даден човек от медиите. В България намирам критиките за прекалени, на моменти за нереални. Не се прави разлика, че не сме Испания, Италия, Германия или Англия например. Да, ние искаме да се мерим с тях и сега отиваме на "Уембли" също с тази цел. Но реално имаме ли като държава, като състояние на футбола ни днес потенциал за това?

- Нека тогава се прицелим по-ниско - Швейцария, Уелс и Черна гора...

- Така е, но стартът е много важен, защото в България сме на крайностите и като те грабнат отначало при колеблив старт до края не знаеш не само накъде вървиш, а въобще къде се намираш. Не можем да намерим равновесието. Тук сме или в облаците, или в тинята. Напоследък за жалост само в тинята.

- Играли сте в три първенства от голямата четворка - в Германия, Испания и Англия. Къде най-много ви харесва?

- Навсякъде има плюсове и минуси. Животът в Испания е най-близо до нашия манталитет. В Мадрид например сякаш не бях в чужбина. Докато в Англия е най-тежко. Там дори по Коледа и Нова година нямаш почивка. Неслучайно на световното играчите от Висшата лига спукаха гума. Дори паузата от само две седмици в този период даде въздух и сили на играчите от Примера дивисион и Серия А.

- Сменихте номера на фланелката си в клубния отбор. Защо?

- От фатализъм. И по идея на жена ми. След тези операционни маси, хапчета против болка и въобще цялата мъка от януари стигнахме и до това решение. Отказах се от номер 17 в клуба. Треньорът ми предложи "десетката" . Поставих условието, че няма да съм плеймейкър заради номера само. Посмяхме се и приех. Все още искам повече на мен да ми подават и да вкарвам. Скромно, нали? Знам, че още не съм истинският Мартин Петров, но работя за промяната и гледам напред.