Легендата на Франция и Арсенал Тиери Анри направи емоционална изповед, в която призна, че дълго време е криел чувствата си, но по време на изолацията около пандемията е осъзнал, че може би през цялата си кариера е бил в състояние на депресия, което се е научил добре да прикрива. По това време той бе начело на канадския Монреал и е останал далеч от семейството си, заради което е плакал ежедневно. Анри намеква, че причината за депресията му са травматични моменти от детството му и по-специално това, че не е бил оценяван от баща си и не е получавал достатъчно любов от него. 

"Сигурно съм бил в депресия през цялата си кариера. Знаех ли го тогава? Не. Направих ли нещо по въпроса? Очевидно не, но по определен начин се бях адаптирал. Лъжех много дълго време, защото обществото не беше готово да чуе това, което имах да кажа.

Всичко дойде изведнъж, особено по времето на Ковид. Аз го знаех и преди, но лъжех себе си. Уверявах се, че тези чувства не стигат твърде далеч и си слагах маската. Но когато вече не си футболист, не може да си слагаш маската. Склонни сме да бягаме, вместо да се изправим пред проблемите си. Това е, което правим през цялото време. Опитваме се да останем заети, опитваме се да избегнем проблема или да не мислим за него.

Случиха се нещата покрай пандемията и аз запитах „защо бягаш, какво правиш?“ Бях изолиран и да не мога да виждам децата си в продължение на една година беше трудно. Дори няма нужда да обяснявам това. Трябваше да ми се случи нещо подобно, за да разбера уязвимостта, емпатията, плача. Разберете, че емоциите са си емоции. Гневът е нормален, но не се ядосвайте. Ревността е нещо нормално, но не ревнувайте. Плачех почти всеки ден без причина, сълзи течаха. Не знам защо, но може би са чакали много дълго време.

Не знам дали това трябваше да излезе наяве. Беше странно, но в добрия смисъл. Имаше неща, които не можех да контролирам и не се опитвах.

От малък ти казват „не бъди такъв, не показвай, че си уязвим. Ако плачеш, какво ще си помислят другите?“. Плачех, но всъщност плачеше младият Тиери. Той плачеше за всичко, което не получи като малък.

Когато бях малък, не срещах много любов, привързаност, прегръдки. Когато баща ми ме е взел на ръце за първи път, казал: „Това бебе ще стане невероятен футболист“. И от този момент бях програмиран да успея. Един ден, когато бях на 13, спечелихме един мач с 6:0 и вкарах и шестте гола. Познавах излъчването на баща ми и можех да разбера дали е щастлив, или не. Пътувахме с колата и вътре цареше тишина. Чудех се дали да говоря, или да мълча. Такива бяха нещата между нас. Той ме попита: „Доволен ли си?“. Чудех се дали трябва да отговоря, но казах „да“. Той отвърна: „Да, но не трябва да бъдеш, защото пропусна този гол, това центриране". Пристигнахме в къщата на майка ми и аз влязох с наведена глава. Тя попита дали сме загубили. Често ситуацията беше такава", разказа Анри в подкаста на Стивън Бартлет.

Анри разказва и за момента, в който е трябвало да се върне в Монреал, след като е прекарал известно време с близките си след падането на ограниченията. Тогава той е решил, че трябва да напусне канадския тим: „Тръгвах отново. Казах чао на децата и следващото, което се случи, бе да оставя чантите и всички да започнат да плачат. От бавачката през приятелката ми до децата. За първи път малкият човек в мен си каза „леле, виждат ме“. Не футболиста, не отличията, а човека. Те плачеха за мен. Тогава за първи път го усетих и малкият ми аз се насити с любов. Оставих багажа си на пода и останах. Спрях да тренирам Монреал. Те обичаха Тиери, а не Тиери Анри. За първи път се почувствах човек. Те ме видяха като човешко същество и се почувствах приятно“.