В магическото следвоенно поколение на Аржентина, заблестяло преди да привлече вниманието на хищния италиански футбол, Умберто Маскио бе хладнокръвният конструктор на играта, Антонио Анхелило - разкошният майстор на завършващия удар, а нашият герой Омар Енрике Сивори - гениалният палавник и гамен, човекът на решаващия и победоносен удар, самовлюбеният нарцис.

Когато успяваше да съвмести личните си интереси с отборните, Сивори се числеше към най-големите за всички времена, защото нищо не му липсваше в технически план въпреки обвиненията, че не е привърженик на черния труд на терена. Той бе съвършеният "№10", идеалният предшественик на Марадона, но още повече от Диего призван да вкарва голове. През първите си четири сезона в Италия Сивори отбелязва 89 попадения, в следващите снижава ефективността си, но приключва кариерата си в Серия "А" със 146 гола в 278 мача, което е над 50% коефициент на средна резултатност.

Сред многобройните аржентински таланти, които се появяват след ВСВ, Омар бързо се откроява с две свои основни характеристики - голяма къдрокоса глава и чутовен ляв крак, който му позволява да сътворява невиждани чудеса и му лепва етикета "el gran zurdo" - големия левичар. Много бързо той се озовава в Ривр Плейт, където треньор е големият Ренато Чезарини, наричан Че, виртуоз от тима на Юве през 30-те години, спечелил пет титли с торински гранд и очаровал тифозите със способността си да бележи решаващи голове в последните минути.

Треньорът Чезарини не се нуждае от много време, за да се убеди в дарбата на Сивори и бързо го хрърля в огъня. Като титуляр в Ривър той печели три последователни титли (1955, 1956 и 1957), влиза направо и в националния отбор, където става една от големите атракции в убийствената атака, спечелила прозвището "дяволския квинтет". Там Сивори е предводителят на останалите "ангели с мръсни лица" - Анхелило и Маскио. След триумфа в шампионата на Южна Америка през 1957 г. и тримата не убягват на хайката на италианските клубове. 22-годишният Омар е обречен на Ювентус, защото Чезарини е докладвал в Торино за качествата му и защото "старата госпожа" разполага с проницателен мениджър като Джиджи Пероначе, ангажирал аржентинеца заедно с един гигант от Уелс на име Джон Чарлз - за радост на младия Умберто Аниели, едва възкачил се на президентското кресло. За Сивори Юве плаща 10 милиона песос. По това време Ривър модернизира и разширява стадиона си с тези пари.

Омар печели сърцата на тифозите още на първата тренировка. Със смъкнатите до глезените чорапи той прави четири обиколки на терена, без да позволи на топката да падне, като жонглира предимно с левия си крак. Фокусите на Сивори и разрушителната сила на Чарлз ще направят от "черно-белите" легендарен отбор, управляван на терена от намиращия се на върха Бониперти. Омар играе, за да печели, но освен това иска да унижава съперниците си и да покорява публиката, чиито аплодисменти са неговият допинг. Любимият му номер е да прокара топката между краката на свирепите и масивните бранители, имали неблагоразумието да застанат насреща му с леко разтворени крака.

Не му бе достатъчно просто да вкарва голове, искаше попаденията му да се помнят. Озовал се сам пред вратаря, симулираше, че се е отдалечил от топката, и когато до нея оставаше една длан разстояние, внезпано я измъкваше с подметката си и бавно-бавно я търкулваше към вратата. И всичко това - придружено с подигравателни гримаси, от които феновете изпадаха в екстаз, но вбесяваха съперниците. Сивори бе и в постоянна война със съдиите - само в италианския си период бе дисквалифициран за 33 мача, средно по 7 на сезон.

Като противник на дисциплината и лишенията Омар бе мъка и за треньорите. Не понасяше югославянина Брочич, любимият му маестро бе Чезарини, като получаваше в замяна привилегии от всякакъв род. В непрекъснат конфликт бе с бразилеца Амарал, но неговият голям враг беше парагваецът Ериберто Ерера. И когато вече не бе големият Сивори и капризите му умориха и покровителстващата го фамилия Аниели, Ерера спечели войната, а Омар трябваше да се запъти към Неапол, където направи още четири зрелищни сезона, помнени и досега в залива. Негов партньор вече не беше Чарлз, а Алтафини, с когото се разбираше превъзходно, тип от същата класа, със същата любов към играта и лудориите.

В същността си Сивори е субстанция на крайностите - трикратен шампион на Аржентина и на Италия, голмайстор на Серия "А" през 1960 г., носител на Златната топка през 1961 г., когато в турнира за КЕШ превзе непристъпния терен на Реал Мадрид с паметни изяви, но творец и на невероятни глупости, като онова 0-7 във Виена (бел. ред. - Ювентус губи в мач от предварителния кръг за КЕШ срещу австрийския Винер СК през сезон 58/59).

Малцина от майсторите на гола притежават неговата фантазия, понякога граничеща с немислимото. Баналната фраза, че голът е изкуство, с Омар Сивори се превърна в чиста и конкретна истина.