Най-успешният роден треньор за 21-и век Станимир Стоилов даде обширно интервю за предаването "Код Спорт" по ТВ+. Единственият роден специалистът вкарал два тима в груповата фаза на Шампионската лига сподели вижданията си за футбол и коментира, че според него в момента Казахстан има по-добри играчи от България.

- Мъри, какво е усещането да отидеш в нов клуб и да спечелиш две шампионски титли за една година и половина?
 
- Усещането е на добре свършена работа от всички в клуба, от целия треньорски щаб, от футболистите. Естествено, когато си чужденец и при това българин е още по-радостно, защото ние не преливаме от много успехи и от много постижения. За мен лично е радост всяка титла, но когато е постигната в чужбина е по-сложно, по-трудно, а същевременно носи и по-голям престиж на самите нас, а и на България като държава.
 
- Отново чу химна на Шампионската лига...
 
- Шампионската лига е направила голям скок между първото и второто ми участие. Имах щастието да направя това в две различни държави - България и Казахстан. Всяка година се развиват нови и нови неща. Винаги съм казвал, че за мен Шампионската лига е най-добрият европроект, който може да спечели един футболен клуб и да получи средства. Те ти гарантират спокойствието минимум една-две години като футболен клуб.
 
- Вярваше ли, че с " Астана" ще изпиташ онази емоция, каквато бе с " Левски" през 2006 г.?
 
- Може би не бях толкова уверен в успеха по простата причина, че в Левски вече бях работил две години и влязохме в групите на третата. Втората година стигнахме четвъртфинал в купата на УЕФА, което е сериозно постижение. Отборът играеше много добре, можеше да се надиграва с всеки средноевропейски тим, беше поставен в последния кръг и за наше щастие се падна "Киево". Сега започнахме с коефициент около 3-4, което гарантираше от първия до последния кръг непоставени отбори. Затова смятам, че постижението с "Астана" е много по-трудно и по-сложно. С "Левски" бяхме извървяли пътя на Лига Европа, имаше много висок коефициент, успешни игри и победи. В "Астана" заварих нов клуб, без никакви успехи в Европа.
 
- Защо прие да работиш в Казахстан?
 
- Като че ли исках малко да сменя атмосферата. Бях убеден, че в България много от нещата се случват, но не се оценяват. При нас често искаме да слагаме камъчета в спиците на колелото и да пречим. Всичко се модифицира в определени моменти, когато на някой нещо не му харесва и всичко се обръща. Убеден бях, че в България не можеш да работиш с перспектива и трайно да налагаш това, което на теб ти се иска, защото много хора недоволстват. В следващия момент аз бях идвал в Астана с "Ботев" и видях стадиона, града, знаех отбора. Мислех, че това е отлично място за работа. Да, нямах представа от казахстанския футбол в дълбочина, но тогава с "Ботев" отстранихме "Астана", "Левски" загуби от "Иртиш". Значи нивото бе добро и си мислех, че може да има интересни сблъсъци и не на последно място, естествено, финансовата страна.
 
- Доволен ли си от качествата на футболистите, с които разполагаш?
 
- Футболистите имат много добри качества. Това е факт. Имат и ръст, и скорост, и техника, и всички футболни компоненти. Все още липсва трайното запомняне на нещата, също и малко увереност, защото все пак Казахстан няма успехи нито на клубно, нито на национално ниво. Смея да твърдя, че в момента футболистите в Казахстан притежават по-добри индивидуални качества, отколкото българските.
 
- Лесно ли работиш с ръководството на "Астана"?
 
- Ако трябва да съм честен, да. С президента се виждаме изключително рядко, но имаме отлични взаимоотношения. Имаме начертан план, стратегия. Виждате, че на стадиона почти никой не идва, никой не се интересува. В клуба може би съм ходил два пъти, откакто съм треньор тук, не се е налагало просто.
 
- Как реагира ръководството, когато "Астана" се класира в групите на Шампионска лига?
 
- Нашето ръководство имаше поставени много разумни цели. Бяха максимално завишени, когато започвахме годината. Голямата и важна цел бе участие в Лига Европа. Минимална цел бе спечелване на шампионската титла. За наша радост голямата цел бе преизпълнена и дойде Шампионска лига. Мисля, че и ръководството не очакваше това. Те също добре знаят, че нашият отбор не бе готов да играе на нивото на този турнир. Нивото ни е точно за Лига Европа, където има по-големи шансове за победи, но за наша радост успяхме да спечелим и първа точка в Шампионската лига. Хората добре оценяват в главите си какво са направили, защото в Казахстан се смята, че ако играеш в Лига Европа, с големите полети от по 10-11 часа отиване и връщане, по пет часа часова разлика, това убива футболистите, не можеш да се бориш за титла и за купа. Когато "Шахтьор" са били в групите, са отписали веднага борбата в първенството. Аз и президентът поставихме допълнителна задача да се борим за титлата, бяхме длъжни да опитаме. Преди мача с нашия основен конкурент, имахме 10-часов полет от "Бенфика", веднага след това играхме с "Кайрат". Вторият път гостувахме в Мадрид на "Атлетико" и пак директно след това играхме с тях. За този мач прецених да не рискуваме и оставих 6-7 играчи тук, за да се опитаме да изпълним малката цел - шампионската титла и ходът беше положителен. Сега е лесно да кажеш, след като си получил положителен резултат, че си бил много умен. Ако беше обратното, щеше да си казваш "защо си сбъркал". Но понякога се шегувам, че и с 15 футболисти да играем срещу "Атлетико", можем да загубим. Рискът не беше много голям за мен. Да, притеснявах се, че можем да паднем с много голям резултат, но де факто след 2:0, мачът беше приключил и за "Атлетико", и за нас. Просто ние като всеки наивен млад отбор накрая си вкарахме два гола сами. Напоследък тимът е затормозен не толкова физически, колкото в следствие на психическите емоции. Огромни емоции в Шампионската лига, пълни стадиони, където и да отидем, в това число и при домакинските срещи. Изразходват се 200% най-вече емоционално и физически, и после е изключително трудно да бъдат настроени веднага след 2-3 дни за игра във вътрешния шампионат. Това е огромен проблем за нас. Причината е, че казахстанските отбори никога не са били на такова ниво, играчите нямат навика да изиграят над 50-60 мача за един сезон. Голямо предизвикателство за нас, треньорите, бе да запазим баланса, мотивацията. Оказа се, че засега успяваме и държим ниво.
 
- Ти си реалист. Каква е разликата между "Атлетико", "Бенфика", "Галатасарай" и "Астана"?
 
- Основната разлика е в бюджетите, които разрешават привличането на много по-класни играчи. Самочувствието, опитът, който имат, първенствата, в които играят. Всяка седмица играят на ниво "Шампионска лига" като организация, стадиони...Участват в много по-силни първенства. Все още не е дошъл моментът казахстански отбор да е трайно присъстващ в Шампионската лига и да има успехи. Да, може би ще има такива епизодични избухвания като това. Надявам се догодина отново казахстански отбор да бъде в Шампионска лига. Тогава ще можем да кажем, че наистина се е развил много футболът. Тази година "Кайрат" се бореше до последно за Лига Европа и отпадна нещастно в последната минута от Бордо. Ние преминахме четири кръга, което не е никак малко.
 
- Доволен ли си от базата, с която разполага "Астана"?
 
- "Астана" има собствена база на 25 км от града, но там има един терен и той е изкуствен. Ние обаче винаги тренираме и се готвим на големия стадион. От това по-хубаво няма. През зимата покривът е затворен, не е студено, лятото не е топло. Всичко е както трябва, просто условията за работа са отлични.
 
- Защо избра треньорската професия?
 
- Така се случиха нещата, че аз бях помощник на много добри треньори като Люпко Петрович, Димитър Димитров, Владимир Федотов, Славолюб Муслин, Георги Тодоров. Тези години, в които съм бил играещ помощник-треньор имах възможност да гледам, да се уча и това някак си ми влезе в главата. Благодарен съм, че ми дадоха възможност да слушам как работят, как разсъждават за състав, за тактика. От деня, в който започнах да слушам треньорите, бях убеден, че това е моето място. Никога не съм си мислил за друго продължение на кариерата.
 
- Как приемаше неуспехите като млад специалист?
 
- Силното при мен беше, че всички мислеха, че нямам достатъчно опит и увереност. Никой не оцени това, че 4-5 години бях помощник-треньор. Знам какво искам и как трябва да изглежда моят отбор. За мен бе много лесно да работя в "Левски". Знаех как трябва да изглежда "Левски", какво харесват феновете, какво може да донесе успехи на Левски в Европа, какъв да бъде стилът, начинът на игра. Имах ясна представа за себе си как искам да играе отборът, всяка позиция какви функции да изпълнява и следвах това сляпо. Нищо не можеше да ме отклони, без значение дали съм победил или съм паднал. Аз знаех, че ако успея да науча отбора да играе така, както мисля, че трябва, успехите не може да избягат. През цялото време развивах "Левски" в игрови план, а не в резултатен план. В началото резултатите не бяха добри, защото играехме много отворено, много комбинативно, с много пасове и имаше грешки. Винаги, когато искаш да играеш с по-голям контрол над топката е опасно да допуснеш много контраатаки. Но аз знаех какво търся и нищо не ме отклоняваше. Разбрах, че ако не можеш да преодолееш загубата, не можеш да дочакаш победите. От дългите години, които играх в "Левски", не ме бъркаше кой какво мисли или кой какво пише по медиите. Може да съм чел всички позитивни и негативни критики, но аз винаги отсявах коя от тях е градивна и може да научиш нещо, и коя е просто, за да кажат колко лош треньор съм бил и колко лош отбор имам. Най-важното е, че в главата си знаех какво искам от моя отбор. Минавах през всичко и не ме интересуваше никой. Просто играчите трябваше да правят това, което аз искам. Много пъти съм бил по-строг с тях, на моменти се е налагало да се разделям с футболисти, за да следвам някой план или стратегия, понякога и за да запазя колективния дух, атмосферата в съблекалнята. Много пъти се е налагало да взимам тежки решения, които не са ми били приятни, но съм ги взимал в името на успеха. После, когато дойдат резултатите и всичко е положително, самите футболисти оценяват защо съм бил толкова строг и взискателен към тях. Тогава разбират, че е било за тяхното добро. Но това е след като дойдат резултатите. В началото всички футболисти се обиждат, сърдят или са недоволни, че треньорът им е много строг или че много им вика, или им се кара. Когато загубят, тогава съм виновен. Да, може да пропуснеш гол, но да не спазваш тактическа дисциплина, да не се бориш достатъчно, да не се движиш...Това вече е непростимо.
 
- С какви футболисти ти е приятно да работиш?
 
- Футболът е за интелигентни играчи. Имаш ли футболен и човешки интелект, не можеш да не си добър футболист. В "Левски" няма слаби футболисти, там не се взимат слаби играчи. Футболисти, които искат да работят за развитието на отбора в игрови план, а не футболисти, които искат да са звезди. Например в моите отбори няма изявени един или двама голмайстори. Като се погледне статистиката на края на годината в "Левски" се вижда примерно - Домовчийски - 15 гола, Йовов - 13, Телкийски - 14, Бардон -15, Боримиров - 13, Емил Ангелов, Коприваров... Общо взето едно ядро от футболисти, което бележи доста голове. Следвам принципа, че ако в нашия отбор или в българския футбол има Меси, или Роналдо, който всеки мач вкарва по два гола...Окей, тогава можем да нагласим цялата игра, да го освободим от всякакви ангажименти в защита или в тактически план и нека вкарва всеки мач по два гола. Но няма! Просто в отборите, в които работя няма такива футболисти. Затова всички трябва да работят в името на игровия план. Отбори от нашия калибър - български, кипърски, казахстански - без тактическа дисциплина и без себераздаване, няма никакъв шанс да постигнеш и грам успех в Европа. Никакъв шанс! Всяка балканска безотговорност веднага те изхвърля още от първия кръг. Затова винаги съм бил толкова взискателен и строг към футболистите. В "Левски" имах уникалния шанс да работя освен с интелигентни хора, също така и с интелигентни футболисти. Те бяха човешки интелигентни, много обичаха футбола и искаха да се развиват. Отстранявал съм футболисти, защото просто не могат да влязат в колектива и да играят футбола, който ние искаме като идея и като интелект.