Александър Барт е роден на 5 март 1986 г. в Авиньон (Франция). Централен защитник. Започва да тренира в местния отбор, след което се мести в Сент Етиен. Там минава през всички формации на отбора, но стига единствено до дублиращия му тим. В него той записва 74 мача.

Първи професионален договор подписва с Родез през 2006 г. Там успява да спечели промоция до третото ниво на френския футбол. За два сезона изиграва 70 мача и вкарва 7 гола.

На 11 юли 2008 г. подписва договор с ловешкия Литекс. Дебютира в родното първенство на 8 август срещу Славия. За три сезона в Ловеч играе в 72 срещи и вкарва 5 гола. Печели първите си две титли и веднъж купата и суперкупата с екипа на Литекс.
На 30 юли 2011 г. подписва двегодишен договор с Лудогорец. В първия сезон той е почти несменяем титуляр и изиграва 29 мача. На 13 януари 2013 г. удължава договора си с разградчани до това лято. Общо с екипа на Лудогорец е изиграл 73 срещи и е вкарал 8 гола. С разградчани печели още 4 титли, два пъти купата и два пъти суперкупата.
Фактически защитникът в шест поредни сезона е шампион на България. Абсолютен рекордьор сред чужденците в родното първенство с 12 трофея през кариерата си.
Юношески национал на Франция, като е печелил и турнира в Тулон, който е като неофициално световно. Има близо 70 срещи за различните възрасти.
Живее заедно със Свилена. Двамата имат син Матьо-Александър, който на 15 юни ще стане на годинка.

- Александър, как се чувстваш като шесткратен шампион на България?

- Малко странно. Но пък е интересно, вълнуващо. Преди малко затворих телефона. Звъниха от един вестник от Сент Етиен. И на тях им станало интересно как един бивш юноша на отбора е станал шест пъти поред шампион. На България, но шампион.
Това е нетипично дори за французите.

- Очакваше ли да имаш толкова големи успехи, когато дойде в България?

- Не. Никога не ми е минавало през главата. Първоначално дори не смятах да остана и 7 години в България. Мислех си, че просто имам един трамплин, ще си върна формата и ще се прибера обратно във Франция. Или пък ще заиграя в някой друг европейски отбор. Но нещата се промениха. Първо бях в Ловеч, след това се преместих в Разград. За да взема още четири титли с “Лудогорец”. Въобще не съжалявам.

- Колко време очакваше да останеш в България?

- Честно да си призная, около 2 години. Но нещата особено във футбола се променят всеки ден. И така тези две станаха седем. Титлите пък са шест. Явно съм голям късметлия. Или пък талисман на отбора.

- Знаеше ли нещо за България, преди да пристигнеш в Ловеч?

- Не. Единствено знаех онзи мач, когато през 1993 година ни победихте. (Става въпрос за победата на националите с 2:1 на “Парк де Пренс”, която ни класира за световното в САЩ - б.а.) И не мога да разбера защо още от първия ден всички ми говорят за този мач? Та той бе толкова отдавна. Победихте ни. Какво толкова? Признавам си, не бях много очарован. Точно тогава започвах кариерата си. И много исках да гледам световното в САЩ. Но за сметка на това успявах да си лягам рано.

- Успя ли да се запознаеш с Емил Костадинов?

- Разбира се. Дори понякога, като ме ядосат във Франция, им споменавам, че все пак го познавам доста добре. И всички спират да говорят за български футбол.

- Кой те заведе за първи път на стадиона?

- Татко. Бях на 5 годинки. Той реши, че трябва да се занимавам със спорт и съм му благодарен и до ден-днешен. Сигурно нямаше сам да отида. А е важно за едно дете в големия град да спортува. Важно е за всяко дете да спортува, а не да се занимава с глупости на улицата. Спортът учи, закалява. Прави те силен и можеш сам да преодоляваш трудностите в живота. Заради това съм му благодарен, че ме заведе на стадиона.

- А има ли други футболисти в семейството ти?

- Разбира се - татко. Бил е на ниво квартален футболист. Но ако го слуша човек, е бил един от най-добрите в Авиньон. Той имаше амбициите да ме запали по спорта и успя.

- Толкова ли буйно дете беше, че искаше да те направи спортист?

- Не. Бях нормално дете. Дори кротко. Учех се добре. Но спортът дава други качества, които трудно могат да се възприемат извън него. Не е нужно да станеш професионалист. Но за малко трябва да спортуваш. Това е изключително важно.

- На теб хареса ли ти веднага футболът?

- Не. В началото беше доста тежко. След това постепенно се запалих. Започна да ми става интересно. Както казвате в България, апетитът идва с яденето. И така дойдоха и добрите мачове. Въобще нещата започнаха да се подреждат.

- Кога реши, че футболът може да ти стане и професия, не само хоби?

- Когато бях на 13. Тогава дойде предложението да отида в “Сент Етиен” - на 300 километра от Авиньон. Трябваше да живея на пансион. Мама беше категорично против. Не даваше и дума да се издума. Добре, че отново се намеси татко. Той успокои нещата. Поговори с нея, след това с мен. Каза ми сам да взема решение. Ако искам да отида за месец, да видя как е, и ако не ми хареса, да хващам влака обратно за Авиньон. В крайна сметка двамата мъже успяхме да надделеем. Не знам мама как го понесе. Сигурно е било доста трудно. Знаете какво си мислят майките постоянно. А детето беше на другия край на Франция. Все едно софиянец да отиде да тренира в Бургас. И така заминах. Все пак “Сент Етиен” имаше една от най-големите школи във Франция и за всеки млад футболист бе чест да го поканят там. Много мои приятели не посмяха да направят тази крачка. И сега искрено съжаляват. Но вече е късно.

- Знаеш ли, че двама българи - Георги Димитров и Георги Славков, са играли в “Сент Етиен”?

- Не, разбрах едва когато пристигнах в България. Някой ми разказа, не си спомням кой.

- С кого беше в националния отбор за юноши?

- Много момчета. Все пак имам близо 70 мача в различните възрасти.
Заедно играехме с Юго Лорис, вратаря, който сега е капитан на националния отбор. С Юнес Кабул, който е при него в “Тотнъм”. С Йоан Гюркюф.

- Не съжаляваш ли, че твоята кариера не се разви като тяхната?

- Защо? Те може да са в Англия, но пък не са шесткратни шампиони поред. Понякога се чуваме. Вярвайте ми, всички се чудят как е станало това.

- Защо след това не успя да пробиеш?

- Заради една контузия. Първата ми сериозна, която ме извади от строя за около шест месеца. Точно трябваше да почвам в мъжкия отбор. Успях да се възстановя. Дори ме взеха в младежкия национален отбор за едно турне в Нигер. И там се представих доста добре.
И дойде предложение от английския “Дарби Каунти”. Отидох, играх един мач. Според тях съм се представил страхотно. Изведнъж ми обясниха, че трябва да остана още един месец на проби. Не бях съгласен, пък и може би никой на мое място нямаше да остане. Един месец в Лондон, без да имаш някаква сигурност. Тогава скъсах с френския ми мениджър, който ме излъга в няколко случая. И така се озовах в “Родез”, който се луташе между четвърта и трета дивизия.

- Как се озова в Ловеч?

- По нормалния начин. Един мениджър ми се обади и ме попита дали искам да отида на проби в България. В “Литекс”. Видях, че отборът е един от силните в първенството, и се съгласих. Дойдох за една седмица. Треньор бе Миодраг Йешич. Хареса ме и ми предложиха договор. И така тръгна всичко. В края на сезона спечелихме купата, играхме в евротурнирите.

- А в Разград?

- След като приключи всичко в Ловеч, хванах самолета и се прибрах във Франция. Вече бях пред договор с “Булон”, който тогава бе във втора дивизия и след това влезе в елита. Бяхме се разбрали за всичко. Бях говорил с треньора, с техническия директор. И с кацането по телефона ми се обади. Кирил Домусчиев да ме покани в Разград. Обясни ми накратко какво смята да прави. И просто казах на хората от “Булон”, че се прибирам обратно в България. Вече бях свикнал. Пък и с футболистите, които разбрах, че идват в “Лудогорец”, знаех, че ще се борим за титлата. И така подписах договор с клуба.

- Вярваше ли, че той ще успее?

- Разбира се. Аз може би бях един от малкото оптимисти още от началото. Имаше страхотна група от играчи. Говоря за Гъргоров, за Дяков, за Стоянов. Вярвах, че отново ще се борим за титлата, ще се борим да направим нещо сериозно. И така отново не се прибрах във Франция.

- Значи Свилена няма нищо общо с второто ти прибиране?

- Не. С нея се запознах по-късно. Заедно сме от 2 години и половина. Вече бях играч на “Лудогорец”, когато станахме гаджета.

- А на кого кръсти сина си?

- На никого. Синът ми се казва Матьо. На френски това означава дар от Бога
Като българското Божидар. А за мен той е точно това. И така ми хареса.

- Той как е с топката в краката?

- Доста добре. Все още не е добър като баща си, но със сигурност е вече класа над дядо си. Аз от него научих само шпагатите. Постоянно ги правеше, когато играехме заедно.

- Кой мач никога няма да забравиш в кариерата си?

- Може би този с ЦСКА, когато станахме за първи път шампиони. Деко, като вкара гола от пряк свободен удар. Беше страхотен мач, пълен със заряд, пълен с емоции. Това може би бе един от най-големите мачове, в които съм участвал.

- А най-лошият?

- Най-лошото са контузиите. Заради тях пропуснах Шампионската лига. И още съжалявам. Стана 2 дни преди първия мач с “Ливърпул”, а много исках да помогна. Точно се оправих и реших, че мога да се върна по-бързо на терена от времето, което бе необходимо. И така пропуснах всички мачове. А Шампионската лига е мечта на всеки един футболист. Много съжалявам, че така се стекоха обстоятелствата точно с мен.

- Какво ти харесва най-много в България?

- Първо, че животът е доста по-спокоен, отколкото във Франция. Имате невероятна природа. Хората се отнасят прекрасно с мен. Много съм доволен, че приех поканата да дойда да играя в България. Не съжалявам и за момент, че го направих.

- А трудно ли се свиква с българската кухня?

- В началото всяка една промяна е трудна. Но бързо се свиква. И аз като всеки нормален чужденец съм почнал с шопска салата. След това дойдоха останалите неща като мусака или пък телешко варено.Най-трудно ми бе с езика в началото, но за мой късмет попаднах в отбор, където имаше доста чужденци. И наваксах много бързо.

- А първата дума, която научи на български?

- Предпочитам да не я споменавам. Всички знаят за какво става въпрос. Така е по цял свят.

- Излязоха ли ти документите за български паспорт?

- Още не. Тук бюрокрацията е сериозна. Ще видим. Ако остана в България след края на първенството, сигурно ще взема паспорт. Ако пък напусна, няма да ми трябва толкова.

- От кого зависи дали ще останеш в “Лудогорец”?

- От треньорите и ръководството. Аз лично нямам нищо против. Всичко е въпрос за преговори.

Автор: Гeорги Банов, в."24 часа"